Владимир Колев
Благородният разбойник
Като малък обичах да чета книжки за приключенията на този и онзи. Вживявах се, влизах в кожата на героите, които предизвикваха симпатията ми. По едно време започнах даже малко да се срамувам. На другите все нещо им се случва, а моят живот тече скучен, та скучен… Вероятно много съм искал и покрай мен да се завихри някаква по-засукана история.
Е, случи се…
… Като всяко здраво хлапе и аз бях вредно любопитен. Един ден, обирайки паяжините на мазето, в дъното му, в най-тъмната част, в едва забележима ниша открих добре замаскирана пушка. Може би манлинхера, може би карабина? Баща ми беше поставил пред нея някакъв парцал, който трябваше да буди отвращение и да не допусне пакостливите детски ръце да пипотят където не им е работа. Да, но ръцете все пак махнаха парцала.
Няколко дни прекарвах всяка свободна минута в мазето. Мечтите ми буквално, бяха вече въоръжени. Можех да си фантазирам какво ли не и то с истинска пушка в ръка. Виждах се я разярен като лъв благороден разбойник, я партизанин. На няколко пъти участвах и в абордажи с желязото на гърба. Какво от това, че когато са правени абордажите, още не са били направени карабините?… Особено ми харесваше да препускам върху смърдящия на пот бесен кон. Ако знаете колко бях добър на стрелбата през рамо?! Подробност бе, че само два пъти бях попадал върху конски гръб. Върху седло, поставено на една стара, почти безпомощна кобила.
Естествено, толкова часове прекарани в мазето не можеха да останат незабелязани. Веднъж вратата внезапно се отвори и вътре нахълта татко. Бях насочил цевта точно към вратата. Човекът се вкамени и ми каза с възможно най-спокойния си глас:
— Свали пушката.
Свалих я, разбира се. Последваха нови думи:
— Сега, ако знаеш какъв ще ти зашия зад врата?…
Противно на вкоренения морал на селото, рядко отнасях шамар от бащината десница. Затова казах с възможно най-спокойния си глас:
— И защо шамар? Да не съм те гръмнал?
Татко се засмя. И това беше хубаво. Обясни.
— Ако ме беше гръмнал, щеше да икономисаш шамара. А си заслужи боя, защото пипаш където не ти е работа.
— Да си оставил бележка „Не пипай!“? — продължих успешната тактика на настъплението.
Татко се почеса по олисяващата глава.
— Май не съм… — И ме прегърна. Всяко дете обича да бъде прегръщано от баща си. И аз обичах.
След като ме запозна с устройството на пушката и ме остави да се наиграя с нея, татко все пак я предаде в кметството. Макар, че му обещавах да не…
Много ме беше яд!
После ми е разказвал, че я е донесъл от войната и вече се бил успокоил, че няма да я намеря.
Под кожата на всяко здраво хлапе, вероятно вирее и някакво дяволче. Какво ти вероятно? — Сигурно!
Вероятно, дяволчето ме беше пратило в онзи следобед в мазето? След време, то пак ме сръчка да отида и да дообера паяжините.
Този път намерих бомба. Проверих внимателно. До последно. Друго освен бомбата нямаше. Жалко! Да имаше поне една лека картечница…
Помъдрял от случая с пушката, взех мерки. Скрих бомбата в плевнята. На място, където не можеше да бъде намерена нито случайно, нито след целенасочено търсене. По изобретателност, възрастните просто нямат шанс да се състезават с децата.
Известно време обсъждахме с най-добрия ми приятел какво да правим с чудесната си придобивка. Най-привлекателния вариант беше да я бухнем в някой вир и да съберем рибата, която щеше да белне кореми. Но реката не беше голяма, по нея постоянно дремеха рибари и хвърлянето на бомбата означаваше най-вероятно, че просто ще отнесем много бой. Освен боят, се очертаваше и цикъл от сериозни поучения, наставления и указания за бъдещия ни живот. Бой и дидактика?! — Щеше да ни дойде много. Кое хлапе не би опитало да се размине с тях? Но пък да оставим ей така бомбата — сърце не ни даваше…
А после дойде моментът — просто трябваше да действаме!
Явно и татко се беше досетил за нещо, след като видя в ръцете ми пушката. Вече си бях легнал и се унасях, когато чух в просъница познатите, енергични стъпки.
Човекът влязъл в мазето, разровил се, но не намерил това, което търсел. Дошъл в стаята и ме побутнал:
— Да си виждал гранатата?
Никога не съм бил особено добър артист и ако тръгнех съзнателно да лъжа, ме хващаха ако не на втората дума, на третата. Но тогава, кой знае защо, отговорих в просъница:
— Не съм. Видях само тачанката…
През деня бях чел някаква книга за революцията в Русия и конския впряг с картечница беше полепнал с особеното си звучене в съзнанието ми. А и не знаех, че това, което бях намерил се нарича граната. Бях си го нарекъл бомба.
В следващия момент, доста бързо се разбудих, но останах със затворени очи. И чух приблизително следния диалог: