— Защо будиш детето? И за каква граната говориш? — строго попита мама.
— В мазето имаше не само пушка — обясни малко притеснен татко.
— Ти знаеш ли за какво използват нормалните хора мазетата си? — попита мама. И поясни: — За да си държат в тях туршиите и бурканите. А не да ги тъпчат с пушки и пушкала. — В душата си, всяка нормална жена и домакиня е непоклатим миротворец.
В нашето семейство татко беше официално признатата силна личност. Мама приемаше това за нормално. Но понякога, когато тя си решеше и си отвореше устата…
Не виждам смисъл да ви доразказвам, как протече остатъкът от диалога. Пък и не помня финала му. Унасяйки се отново, с удоволствие констатирах: разговорът взима такава насока, че темата за гранатата вече се губи. Тази вечер мама поучаваше татко.
На другия ден, на бистра глава реших, че няма за кога да отлагаме. Сложихме гранатата в една торба и забихме към гората.
… Вкопан в земята път. До него, висок, каменен зид. През зида преминаваше стеблото на високо дърво. Бях решил да метна зад дървото задействаната граната.
Знаех, че се дърпа някаква връвчица и се брои бавно: „121…, 122…, 123…“ А може би и: „124…, 125…“? След което желязото се мята по-надалеч.
Толкова знаех. За всеки случай, без да се разтакавам в броене, метнах гранатата. Тя хвръкна, но… в клоните на дървото. И не падна веднага, а започна да подскача, игрива като катерица. На първия клон… 121, на този под него… 122… на следващия… 123…
Приятелят ми, като видя какво става, затисна глава в земята и се опита да я обвие цялата с ръце. Аз — напротив, не можех да откъсна очи от чудесията, която се премяташе през клоните. В момента, в който тя все пак потъна зад зида, се чу очакваното „Бау!“ Ушите ми писнаха от силния звук.
Приятелят ми изврещя. Чух го добре, въпреки че бях позамаян.
— Какво ти става, бе?
— Ранен съм смъртоносно! — с подходящ за случая трагичен глас изхлипа той.
Откъде пък знае, че е ранен и то смъртоносно? Изглежда си цял и невредим…
— Къде си ранен?
— Имам дупка в главата!
Огледах го. Имаше не една дупка, а няколко. Две в носа, две в ушите… А — и една, едва виждаща се резка на челото. Някакво парченце се бе отлюспило от зида и бе оставило почти незабележимата драскотина.
Успокоих го:
— Ще умреш, но не сега…
— А кога? — с глас на примирен философ попита приятелят ми?
— Когато дядо Боже реши. Но за днес не е взимал такова решение — успокоих го пак аз.
— Ще умра и то още днес — настояваше на своето приятелят ми. — Голяма ли е дупката на челото ми?
— Върху него — никаква. Ама кухината под него е много голяма — добросъвестно го осведомих аз.
Наистина, започвах да си правя изводите. И да пообмислям нещата предварително. След няколко дни, когато татко отново ме подпита отдалеч знам ли нещо за някаква граната, му отговорих:
— Гранатите, доколкото знам, изгърмяват все някой ден…
Човекът ме погледна внимателно, но си замълча.
След години, в подходящ момент, разказах всичко. Татко се засмя, мама се прекръсти.
Знаех как да накарам татко да се засмее.
Но за пръв път виждах мама да се кръсти…
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Истина 1:1. И в детайлите. Просто весела история. Само че… защо ли ми става малко тъжно като си я спомня?…