Джеймс Балард
Благородният убиец
Когато късно следобед д-р Джеймисън пристигна в Лондон, той научи, че всички входни магистрали на града са затворени още от шест часа сутринта. Тълпи от нетърпеливи туристи, пристигнали заради Коронацията, още преди денонощие се бяха подредили по маршрута, по който се очакваше да премине процесията. Д-р Джеймисън бавно пресече опустелия Грийн парк и се изкачи по затревения хълм към станцията на метрото под „Риц“. Наоколо се търкаляха, захвърлени в пълен безпорядък, раници и спални чували и на два пъти д-р Джеймисън се препъна. Той се обля в пот, докато се добере до входа на станцията, отпусна се изтощено на една пейка и намести до себе си тежкия металически куфар.
Точно пред него се издигаше една от набързо скованите дървени трибуни. Виждаше гърбовете на зрителите — от последния ред, жените — в шарени летни рокли, мъжете — по къс ръкав, размахващи над главите си вестници, децата — с многоцветните знаменца „Юниън Джак“. Прозорците по цялото протежение на Пикадили бяха претъпкани, а улицата преливаше от шумотевица и багри. От време на време някъде в далечината засвирваха оркестри или се разнасяха командите на офицери, строяващи и престрояващи своите подразделения.
Д-р Джеймисън се заслуша с интерес в тези звуци, наслаждавайки се на огряното от слънце масово народно веселие. Той беше около шейсетгодишен, с дребна на ръст, но стройна фигура, с посивели коси и пронизващи очи. Широкото изпъкнало чело му придаваше младежки вид. За това спомагаше и елегантно скроеният сив костюм с ултратесни ревери, закопчан с едно-единствено бродирано копче. Когато от палатката за първа помощ към него се запъти мъж, облечен в размъкнато синьо сако с широки, увиснали ревери, д-р Джеймисън с досада отбеляза несъответствието в облеклата. Той погледна часовника си, вдигна куфара и забърза към станцията.
Очакваше се процесията да поеме от Уестминстърското абатство към три часа и полицията бе спряла движението по улиците, по които щеше да премине кортежът. Д-р Джеймисън излезе от метростанцията на северната страна на Пикадили и огледа внимателно високите сгради и хотели, повтаряйки си някои позабравени имена. Той започна да си проправя път сред тълпата по тротоара, като потръпваше болезнено от ударите на металическия куфар, зави по Бонд стрийт и закрачи към таксиметровата колонка. Идващите насреща тълпи от закъснели зяпачи го оглеждаха с почуда и той почувства известно облекчение, когато най-сетне се вмъкна в таксито.
— Хотел „Уестленд“ — нареди той на шофьора и нагласи куфара на седалката до себе си.
Шофьорът се наведе към него.
— Хотел кой?
— „Уестленд“ — повтори д-р Джеймисън, като се помъчи да имитира произношението на шофьора. Всички наоколо, изглежда, говореха със същия гърлен тембър. — Намира се на Оксфорд стрийт, на около сто и петдесет ярда от Марбъл Арк. Има временен вход откъм площад Гросвенър.
Шофьорът кимна, оглеждайки внимателно своя пасажер. Колата потегли и той се облегна назад.
— За Коронацията ли сте пристигнали?
— Не — отвърна авторитетно д-р Джеймисън. — Тук съм по бизнес. Само за един ден.
— Помислих си, че сте дошли за Коронацията. От „Уестленд“ ще имате прекрасен изглед.
— Вярвам, че е така. Ако имам възможност, ще погледам, разбира се.
Те завиха към площад Гросвенър и д-р Джеймисън сведе поглед към металическия куфар, оглеждайки внимателно сложната ключалка. От време на време той хвърляше поглед наоколо, опитвайки се да потисне вълнението, което го завладяваше с нахлуващите спомени. Всичко обаче изглеждаше съвсем различно, сякаш неусетно изкривено от тежестта на изминалите години. Общият изглед на улиците, безпорядъкът от несвързани сгради, плетеницата от надвиснали жици, пищното разнообразие от разноцветни надписи — целият този свят му се струваше съвсем непознат. Беше му трудно да повярва, че някога е живял в този невероятно античен и объркан град.
Нима и останалите спомени бяха също толкова фалшиви?
Той се изправи изненадан на седалката, сочейки с ръка ексцентричната сграда на Американското посолство.
Шофьорът забеляза интереса му и размаха ръка с цигара.
— Какъв смешен стил, нали? — запита той. — Не мога да разбера защо им трябваше на янките да я вдигат тая съборетина?
— Така ли мислите? — попита д-р Джеймисън. — Малко хора биха се съгласили с вас.
Шофьорът се изсмя.
— Е, тука грешите, господине. Не съм чул досега една добра дума за нея. — Той сви рамене, явно решил, че не е редно да се обижда клиентът. — Може пък просто да е изпреварила времето си.
Д-р Джеймисън леко се подсмихна.