С професионална ловкост д-р Джеймисън сглоби отделните части и завинти приклада, като допълнително нагласи ъгъла. Той постави пълнителя, дръпна затвора и вкара първия патрон в цевта.
Д-р Джеймисън остави оръжието на леглото и се загледа в него. Всред мрака на стаята, сред веселата хотелска глъч и шумотевица и грохота на уличната тълпа лицето му внезапно придоби уморен вид, решителността и непоколебимостта се смениха с тревога и загриженост. Приличаше на самотник в хотелска стая, в непознат град, където всички освен него празнуват. Той седна до пушката, триейки с кърпа оръжейната смазка от ръцете си, а мислите му бяха някъде далеч. Когато се изправи отново, той се огледа с нерешителния вид на човек, който не знае какво прави.
Веднага след това дойде на себе си. Бързо разглоби пушката, поставяйки отделните части в жлебовете, спусна капака на куфара и го пъхна в най-долното чекмедже на бюрото. После излезе, заключи вратата на хотелската стая и се отправи с уверена походка към изхода.
На около двеста ярда от площад Гросвенър той зави по Халам стрийт — малка уличка, пълна с миниатюрни художествени галерии и гиздави ресторантчета. Слънчеви лъчи блестяха игриво по спуснатите сенници — изглеждаше, че опустялата улица е на хиляди мили от тълпите, очакващи процесията. Д-р Джеймисън почувства как увереността му се възвръща. От време на време той се спираше и оглеждаше празните тротоари, заслушан в приглушения ромон на телевизионните коментари, който се носеше от горните етажи.
Малко след средата на уличката той се спря пред кокетно кафене с три маси отпред. Д-р Джеймисън седна с гръб към прозореца, извади от джоба си чифт тъмни очила и се отпусна под сянката, като поръча на келнерката сок с лед. Той отпи от донесената чаша, скрил лице зад тъмните стъкла, оградени с масивни рамки. Откъм Оксфорд стрийт долитаха възторжените възгласи на тълпата, маркиращи хода на церемонията пред Абатството, но иначе уличката бе доста тиха.
Малко след три часа, когато финалният акорд на органа оповести края на службата по Коронацията, отляво се чуха стъпки. Д-р Джеймисън надзърна изпод сенника и видя да се приближават, хванати ръка за ръка, млад мъж и момиче в бяла рокля. Д-р Джеймисън свали очилата, за да огледа по-внимателно двойката, след което побърза отново да ги постави. Той се подпря на масата, прикривайки лицето си с ръка.
Но двамата бяха твърде увлечени един в друг, за да забележат очевидното вълнение, с което той ги наблюдаваше. Младежът бе на около двайсет и осем, облечен с размъкнати, измачкани дрехи, каквито носеха всички наоколо, с овехтяла вратовръзка, небрежно завързана върху неогладената яка на ризата. От малкото джобче на сакото му се подаваха два разноцветни флумастера, а от левия джоб стърчеше концертна програма. Имаше весело-непринудения вид на млад университетски преподавател. Лицето му бе красиво и умно, с високо, изпъкнало чело и сресана назад кестенява коса. Очите му се взираха в очите на девойката с несъмнена привързаност, докато тя го заливаше с поток от игриви думи.
Д-р Джеймисън също се вгледа в момичето. Първоначално той се втренчи в младежа, разглеждайки го с вниманието, с което човек се оглежда в огледалото, но скоро очите му потърсиха девойката. Завладя го чувството на безкрайно облекчение и той едва се сдържа да не подскочи от мястото си. Спомените не го лъжеха, девойката бе дори по-хубава, отколкото образа, запечатан в паметта му.
Около деветнайсет-двайсетгодишна, с дълга сламеноруса коса, която падаше свободно върху мургавите й рамене. Устните й бяха пълни и чувствени, а красивите й очи се стрелкаха игриво към взора на младежа. Когато минаваха покрай кафенето, тя разказваше въодушевено нещо и младежът я прекъсна.
— Почакай, Джун, имам нужда от почивка. Хайде да седнем и да пийнем по нещо, процесията няма да стигне Марбъл Арк по-рано от половин час.
— Бедни мой приятелю, изморявам ли те?
Те седнаха на съседната маса. Ръката на момичето бе само на няколко инча от д-р Джеймисън, а свежият аромат на нейното тяло предизвикваше водопад от нови спомени в душата му.
— Наистина не ме е грижа, дори да пропуснем процесията. Този ден е мой, не негов.
Младежът се ухили и театрално се надигна.
— Така ли? Значи всички останали са осведомени погрешно. Почакай, отивам да отклоня процесията насам.
Той се пресегна през масата, хвана я за ръката и огледа с критичен поглед диамантения й пръстен.
— Доста хилав опит. Кой ти го купи?
Девойката сведе устни върху пръстена.