— Голям е като „Риц“ — тя се намръщи игриво. — Брей, какъв мъж, май ще трябва да се омъжа за него. Роджър, не е ли чудесно това за наградата? Триста лири! Ти наистина си богаташ. Жалко, че Кралското общество няма да ти позволи да ги изразходваш, както намериш за добре. Ще трябва да почакаме Нобеловата награда.
Младежът се усмихна скромно.
— Спокойно, мила, не бива да градиш надеждите си само върху такива дреболии.
— Но аз съм сигурна, че ще я получиш. В края на краищата ти си откривателят на пътуването във времето.
Младежът тропна по масата.
— Джун, за Бога, разбери веднъж завинаги, аз не съм открил пътуването във времето. — Той сниши глас, поглеждайки към седящия на съседната маса д-р Джеймисън. — Ако продължаваш да го повтаряш, хората ще започнат да си мислят, че не съм с всичкия си.
Девойката сбърчи нос.
— Но все пак си е така. Зная, че не обичаш да го наричаш по този начин, по като се махне алгебрата, твоето откритие се свежда до това, не е ли така?
Младежът вторачи поглед в покривката на масата. Лицето му издаваше невероятна интелектуална мощ.
— Ако говорим за аналог на математичната концепция във физичната вселена, тогава — да, така е. Но дори в този случай не става дума за пътуване във времето в обичайния смисъл на това понятие, макар че това едва ли ще се поправи на уличната преса, когато излезе статията ми в „Нейчър“. Както и да е, времевият аспект не ме интересува чак толкова. Ако разполагах е трийсет години, вероятно бих се позанимал с него, но в момента имам по-важни задачи.
Той се усмихна на девойката, но тя задържа ръката му, гледайки го замислено.
— Роджър, струва ми се, че не си съвсем прав. Казваш, че твоето откритие няма приложение във всекидневния живот, но така са мислели всички учени. Звучи фантастично, да се отправиш в миналото, искам да кажа…
— Но защо? Ние непрестанно се придвижваме напред в бъдещето и не виждам някой да си хвърля шапката от радост, че го правим. Вселената сама по себе си е една машина на времето, която от наша гледна точка се движи само в една посока. Или предимно в една посока. Аз просто забелязах, че частиците в циклотрона понякога се преместват и в противоположна посока, че пристигат в края на техните безкрайно малки пътувания, преди да са тръгнали. Това е всичко. Но това не означава, че още следващата седмица всички ще се юрнем да избиваме собствените си праотци.
— Но какво ще стане, ако го направим? Сериозно?
Младежът се разсмя.
— Не зная. Честно казано, не съм мислил за това. Вероятно това е истинската причина, която ме кара да поддържам работата на теоретична основа. Ако разширим въпроса до неговото логично заключение, то това ще означава, че моите наблюдения в Хартуел са погрешни и че събитията, протичащи във Вселената в противоречие на нашите представи, изглежда са независими от времето. След много години този феномен ще стане известен като „Парадоксът на Джеймисън“ и стотици подрастващи математици ще се претрепват от старание да премахват своите баби и дядовци — само и само за да докажат неговата погрешност. Трябва да се погрижим поне нашите потомци да са адмирали или архиепископи.
Докато младежът говореше, д-р Джеймисън беше вперил очи в девойката, сдържайки се с всички сили да не протегне ръка към нея или да я заговори. Той нежно галеше с поглед луничките по ръката и, гънките на роклята, пръстите с лакирани нокти. В желанието да я разгледа по-добре докторът свали очила и за миг очите му срещнаха тези на младежа. Последният изглеждаше смутен от тяхната физическа прилика — чертите, общата костна структура на лицето, наклона на челото. Д-р Джеймисън дари младежа, от който бе произлязъл, с краткотрайна, но изпълнена с дълбока родителска привързаност усмивка. Наивната сериозност, непринудеността, недодяланият чар внезапно се сториха на д-р Джеймисън много по-важни от интелектуалните качества и той осъзна, че не може да изпитва ревност към младия мъж.
След като си сложи очилата, доктор Джеймисън се загледа надолу по улицата, твърдо решен да доведе до край замисленото.
Шумът от съседната улица внезапно се засили и младата двойка скочи на крака.
— Хайде, два и половина е! — извика младежът. — Трябва да са вече наблизо.
Двамата се втурнаха по улицата, но девойката се поспря, за да си оправи сандала. Когато се изправяше, очите й срещнаха тези на възрастния човек, който седеше на масата зад нея. Д-р Джеймисън се приповдигна, очаквайки тя да го заговори и протегна ръка към нея, но момичето извърна очи и той се отпусна назад.
Проследи ги с поглед докато, се скриха зад първата пресечка, след това се изправи и забърза към хотела.