Той погледна надолу, към края на тротоара, където, неестествено извита настрана, лежеше девойката с бялата рокля. Край нея бе коленичил младежът, с разкъсани от експлозията дрехи. Той бе покрил лицето й със своята кърпа, по която бавно се разстилаше тъмно петно.
Отвън в коридора се разнесоха викове. Д-р Джеймисън се обърна, все още стискайки пушката в ръка. На пода в краката му се въргаляше пожълтялата вестникарска изрезка. Той я вдигна с вдървени пръсти.
Едно от изреченията бе оградено:
… един от тях е Антон Ремерс, професионален убиец, вероятно нает от втория терорист, възрастен мъж, чието надупчено от куршумите тяло полицията не бе в състояние да идентифицира…
Някой заблъска с юмрук по вратата. Разнесоха се викове, после ритници. Д-р Джеймисън изпусна изрезката и погледна през прозореца — към младежа, стиснал ръцете на мъртвото момиче.
В момента, в който вратата изхвърча от пантите, доктор Джеймисън разбра кой е бил вторият неизвестен убиец, човекът, който той се бе върнал да убие след трийсет и пет години. Но опитът да промени събитията от миналото, се бе оказал неуспешен. С идването си той просто се бе замесил в престъплението — обречен още от мига, когато бе забелязал първите чудати движения на частиците в циклотрона. Той се бе върнал и бе станал съучастник в убийството на своята годеница. Ако не бе застрелял Ремерс, убиецът щеше да запрати бомбата в средата на процесията и Джун щеше да остане жива. В един миг цялата безкрайно сложна схема, целяща само едно — щастието на младежа, на самия него отпреди тридесет и пет години, се бе преобърнала в смъртоносно оръжие срещу най-скъпото, което се бе опитал да спаси.
Надявайки се да я зърне за последен път, той се втурна право към рева на полицейските автомати.