Е, като ви кажа, че на десетата минута от разходката му по булеварда към него се приближил някакъв французин и му предложил петстотин франка, за да съдийства на конкурса за най-красиво бебе, който щял да се проведе долу на пристанището, където туземното население празнувало някакъв местен светец, сами ще разберете, че трябва да е представлявал зашеметяващо зрелище. Тези гали разбират от хубаво и няма да си хвърлят парите по разни повлеканци.
Всички вие сте запознати със стария лорд Блистър — този изтъкнат привърженик на еднопосочния джоб, та лесно ще си представите как той системно и методично отказвал да бутне на Фреди дори един мижав франк за текущи разноски. Затова сигурно веднага сте си помислили, че нашият приятел е приел с изплезен език тази тупнала от небето възможност да се зареди с бяла наличност за черни бъднини. Нищо подобно. Веднага след пристигането си той бил телеграфирал на надежден приятел в Лондон да му изпрати една десетачка и тъкмо бил получил уведомлението да очаква сумата със следобедната поща. Затова не изпитвал никаква необходимост от златото, което французчето размахвало пред носа му. Останал доволен обаче от комплимента и обещал на всяка цена да намине да погледа състезанието и да му даде едно рамо с престижа на своето присъствие. След което се разделили в най-сърдечни отношения.
Непосредствено след тази среща до него се приближил някакъв неугледен тип.
Тъй като според часовника наближавал часът и дори минутата на следобедната поща, Фреди избягвал да се отдалечава съществено от „Карлтон“, където бил отседнал с вуйчо си и където освен това пребивавало и момичето на неговите въжделения. Затова провеждал елегантните си маневри почти в непосредствена близост с главния му вход. Изведнъж досами лакътя му проговорил изненадан и възрадван глас, който явно принадлежал на човек, обръщащ се към стар приятел, неочаквано засечен в далечна чужбина:
— О! Кого виждам! Здрасти!
И като се обърнал, Фреди съзрял въпросния неугледен тип. Един такъв висок и мършав.
— Виж ти, виж ти! — продължил същият.
Фреди се заблещил насреща му. Доколкото можел да се осланя на своята памет, през живота си не бил виждал този човек.
— Здрасти — отвърнал, печелейки време.
— Каква среща, а!
— А! — рекъл Фреди.
— Откога не сме се виждали.
— Така си е — отклонил нашият приятел конкретизацията, а челото му взело да влажнее от притеснителни изпарения. Защото ако има нещо, което да кара човек да се чувства същински пън, това е срещата със стари приятели, чието име решително му убягва.
— Виждал ли си някого от старата тайфа? — продължил онзи. — Ами…
— Пръснахме се.
— Така става тя…
— Преди две седмици срещнах Смит.
— Така ли?
— Тобаяс Смит имам предвид.
— О! Тобаяс Смит.
— Да. Не Джими. Чух, че Джими е отпратил за Малайзия. А Тоби върти бизнес в някаква агенция. Доста добре го дава.
— Радвам се за него.
— Ти, като те гледам, също не си за жалене.
— Оправям се криво-ляво.
— Нищо чудно. Още в училище всички знаехме, че от теб ще излезе голяма работа.
Фреди се уловил за думата като за спасителен пояс. Направо се вкопчил в нея. Ето значи откъде го познавал. От училище. Това доста стеснявало кръга. Сега вече дъртият мозък трябвало да си размърда задника и да му набави липсващото име. Ала хвърлил още едно око на събеседника си и моментното му оживление бързо-бързо увехнало. Хабер си нямал кой е този и продължавал хабер да си няма. Положението ставало все по-притеснително, защото всеки момент имало опасност да се окаже, че са седели на един чин и че от него се очаква да се метне на врата му и да започнат да се замерят със спомени за добрите стари времена, когато Боко Джървис вкарал в час по френски бяла мишка и я пуснал в чекмеджето на даскала.
— Да — продължил съученикът. — Още тогава ти личеше, че ще се издигнеш до върха. Божичко, как ти се възхищавах на времето в доброто старо училище! Ти беше моят идол.
— Какво! — шашнал се Фреди. Бил изминал немалка част от жизненото си поприще, без някога и през ум да му мине, че е бил нечий идол в училище. В края на краищата учебната му кариера трудно би могла да се характеризира като забележителна в, кое да е отношение. Вярно, че последната година успял да се класира за отбора по крикет, но дори при това положение въображението му се олюляло при мисълта, че съвременниците му са търсели в негово лице пример за подражание.
— Така си е — продължил онзи. — За мен ти беше върхът.
— А стига бе! — хлъцнал Фреди и порозовял от доволство. — Гледай ти… Цигара?