Оказало се, че наградите са три. Първата била без конкуренция. Тя се присъждала автоматично на тежкотоварна майка с вежди на торен бръмбар. Само като погледнал веждите, каза Фреди, и чул как главата му тупва в коша под гилотината. Затова без капка свян и колебание присъдил на отрочето й Голямата награда.
С втората и третата се поозорил, но след кратък размисъл ги разпределил между двете годзили със съмнителни издутини в чорапите. И щом си изпълнил добросъвестно задълженията, веднага се присламчил към интелигентния гал в очакване на хонорара, като се опитвал да не дава ухо на гневните роптаения откъм победените, които взели да изпълват Ривиерата.
Английският език, използван от иначе интелигентния гал, бил от странна разновидност, която сериозно възпрепятствала Фреди да вникне в същността на казаното. Когато обаче най-сетне успял да вникне, за една бройка да падне, та добре, че се вкопчил в галската брада. Защото онзи се опитвал да му внуши с изящна словесност, че не само нямало да му брои петстотинте бленувани франка, ами очаквал той, Фреди, да ги изкашля от собствения си джоб.
Стар Кански обичай било, обяснил галът (който на всичкото отгоре не се оказал и интелигентен), някой изтъкнат английски лорд да се нагърби с осигуряването на наградите за този конкурс. А наградата за лорда била комплиментът, че е бил поканен и е имал честта.
Галът, или нека си го наричаме жабаря, пояснил, че още като зърнал Фреди да се развява достолепно по крайбрежния булевард, бил тъй зашеметен от неговата нечовешка елегантност, от неговата несравнима издигнатост над плебса, че тутакси спрял избора си на него, без дори да се огледа за подгласници.
Крайно ласкателно, бил принуден да признае Фреди, пък и достойна лепта за подобаващата му издокараност през този ден. Това, разбира се, не му попречило да се заозърта със завоалирана зоркост за месторазположението на най-близкия изход. И ако въпросният изход се бил оказал поне няколко крачки по-наблизо, той би подложил късмета си на изпитание — риск печели, риск губи.
Ала едно странично изнизване би му отнело онези ценни десет секунди, които съставляват цялата разлика. Майките щели да успеят да го погнат и перспективата да търчи из улиците на Кан, следван по петите от пълчища разярени женоря, никак не го блазнела. Вярно, че не било изключено, предвид великолепната му физическа форма, да прояви скороходност, способна да се пребори с тяхното предизвикателство, ала първите стотина метра преди откъсването били ненужно спорни, пък и нямало начин да не се набие на очи и да не предизвика повдигане на вежди сред тълпите курортисти.
Затова след тежка въздишка той се простил с петстотинте франка и залитнал навън на чист въздух. Бил тъй смазан от поредния удар на несговорчивата съдба, че почти не чул дружното гъмжене на изгубилите състезанието разочаровани родителки, които вече директно го наричали fils de3 нещо и намеквали неприкрито на местния си диалект, че косъмът му не бил чист.
А от всичко най-смазваща била мисълта, че сега вече, освен ако не станело чудо, той несъмнено щял да подложи динена кора на своя скъп стар приятел и съученик Булстроуд, Парслоу, Бингли, Мъргатройд или както там се наричал онзи, мътните да го отнесат.
Бил му обещал да се срещнат пред Казиното, поради което с натежали стъпки се отправил натам. А стъпките, както ми обясни, били не само натежали, но и направо препъващи се. Напънът да осигури на старото училищно другарче обещаната хилядарка или „обяд“ бил придобил вече мащабите на маниакална страст. Цялата му чест била заложена на тази карта. Затова направо му се гадело при мисълта как ще се развие наближаващата среща. Виждал в трескавото си въображение как скъпият приятел се задава с пружинираща стъпка и протегната очаквателна ръка, виждал блясъка на надеждата в очите му, виждал и ритника, който неминуемо го очаквал.
Душевността му стенела. Представил си болката и разочарованието на своя обожател. Чул го как си казва: „Нима това е любимият ми стар Уиджън? Момчето, от което се възхищавах безрезервно в отминалите славни училищни дни, не би се измъкнало безчестно от такъв мижав заем. Доста сериозна промяна е настъпила у Фредерик Уиджън, откакто двамата с него спортувахме в сенките на многовековните училищни сгради.“ Мисълта причинявала на Фреди агонизираща мъка.
По целия път към Казиното тънел в неизбродните дебри на размисъла. Изобщо не забелязвал празничните тълпи край себе си. На една ръка разстояние се размотавали момичета по бански костюми, които свършвали там, откъдето започвали, а той дори не ги удостоявал с поглед. Цялото му същество се давело в собствени нерадостни мисли.