Решението било взето, още преди да стигне Казиното. Твърдо щял да опита да изкрънка хиляда франка от вуйчо си, колкото и ефимерно да би изглеждало това намерение в очите на всеки, запознат с мировъзрението на последния относно всякаква монетарна разлъка. Въоръжен до зъби с въпросното твърдо намерение, Фреди се запътил право към залата за бакара. По това време на деня вуйчо му неизменно заемал едно от почетните места зад игралната маса. Защото колкото и категорични, непреклонни и принципни да били възгледите на лорд Блистър, що се отнася до комарджийстването на неговия племенник, той самият безгранично се удоволствал от собствените си малки пороци.
Както и очаквал, Фреди открил дъртата скръндза надвесена над зеленото сукно. В мига на фредивата поява той тъкмо загребвал с лакомия блясък на свещената възбуда в очите три розови чипчета от центъра на масата. Защото лордът не бил от онези гиганти на Играта, за които четем във вестниците — дето одрусват Гръцкия Синдикат на Игралните Зали с по три милиона франка навечер. Ако напуснел Казиното с един шилинг и три пенса преднина, денят за него не бил пропилян напразно.
Фреди зорко огледал купчината чипове пред родственика и набитото му око преценило, че по-подходящ момент няма да издебне. Опитният му взор изчислил печалбата на минимум пет шилинга, което означавало, че вуйчото най-сетне е бил споходен от жадувания от всеки комарджия Верижен Късмет. Следователно можел да разчита на слънчево настроение.
— Вуйчо… такова… — заприсламчвал се той.
— Я да ми се разкараш от главата — гласял отговорът на лорд Блистър, който не се оказал и наполовина в предполагаемото слънчево настроение. — Банко! — креснал миг по-късно и без да се мае, присебил още шейсетина франка.
— Ама вуйчо…
— Кво искаш?
— Мислех си, вуйчо, дали не би ми дал…
— Не бих!
— Искам само…
— Искаш, ама няма! — Не са за мен…
— Върви по дяволите!
Фреди се оттеглил. Макар изобщо да не хранел надежда, сърцето му все пак се огънало от горест. Бил изстрелял и последния си патрон. На халост.
Погледнал часовника. Тъкмо по това време любимият съученик напредвал към мястото на срещата. И несъмнено походката му била еластична и подрипваща в резултат на несъкрушимата вяра във възможностите на неговия идол. Нищо чудно и да си тананикал весело под нос. И дори да размахвал бастунче, макар че Фреди нямал спомен за присъствието на такова.
А после съдбовната среща… признанието за позорния провал… рязкото пробуждане от розовите блянове… бруталното шамаросване…
Тук заблеяността му била прекъсната не по-малко брутално от единствената дума във френския език, способна да го върне в света на реалността.
— Un mille.4
Това бил мелодичният глас на крупието, пеещ своята песен.
— Cinquante francs a la banque. Un banco de mille.
Не съм много наясно с този хазартен жаргон, но доколкото разбрах от Фреди, това ще рече, че онзи, който държал банката, я бил оставил да се покачи до хиляда франка. А Фреди, рязко разбуден от виденията си, чак сега съзрял в центъра на масата купчина разноцветни чипове, които по всяка вероятност възлизали на назованата сума.
Хиляда франка са нищо за мангизлиите край игралните маси, но за кибиците наоколо, които нямат право да залагат под три франка, хилядарката си е бая пара. Поради това около масата взела да се трупа тълпа, а над главите на същата Фреди не откъсвал очи от купчинката чипове, която му се усмихвала и го мамела гальовно с пръст.
Миг се колебал, а в това време досегашният живот профучал през съзнанието му като на филмова лента, както става при давещите се. После чул как нечий прегракнал глас изкрякал „Банко!“ и замаяно си казал, че вече е чувал нейде този глас. След което рязко осъзнал, че това е неговият собствен. Бил се гмурнал в дълбокото.
Представяте си колко душетерзателен е бил този момент за бедния Фреди. Вече бил заложил срещу държателя на банката, който и да бил той, и ако изгубел, единствено можел да предложи като компенсация петдесет франка и много извинения. Щял да се разрази небивал скандал, в това не се съмнявал. Какво ли ти правят из тези френски казина, започнал да се пита сред ледена пот и накокошинена кожа, ако изгубиш и не си в състояние да се издължиш? Нещо много лепкаво и неапетитно, в това не се съмнявал. Успокоила го мисълта, че все пак едва ли ще е гилотината или Дяволският остров. Но че щяло да е крайно отблъскващо, не се съмнявал. Взели да му се мержелеят смътни спомени от отдавна гледан филм и видял себе си насред огромна зала, наобиколен от крупиета, докато управителят къса копчетата на сакото му.