— Ще го убия този мой брат! — промърмори Джейсън. Тази фраза бе започнала да му става навик. Той се озърна да види къде са принадлежностите за преповиване. Не че знаеше как да ги използва, но гледаше филми и от време на време телевизия. Не трябваше ли да има високо шкафче, на което да се поставя бебето, с рафтчета, пълни с пелени и тям подобни? От друга страна, ако поразмишляваше още малко, може би Ейми най-сетне щеше да излезе от банята.
Но душът продължаваше да работи, а бебето гледаше печално Джейсън. „Бебетата не се ли разплакват и при най-малкия повод?“, запита се той. Но това бебе беше юнак и дори да бе напълнило гащичките догоре, пак нямаше да се разреве.
— Добре, хлапе, ще направя каквото мога.
После се озърна, видя купчина опаковани в найлон памперси и реши: „Сега или никога!“
ПЕТА ГЛАВА
След като привърши с може би най-дългото къпане на света, Ейми навлече един стар хавлиен халат, целия в малинови петна, и тръгна да търси сина си, като в същото време си бършеше косата с кърпа. Вероятно можеше да спечели титлата „най-лоша майка на света“, задето беше оставила бебето си в ръцете на човек, когото току-що се бе опитала да уволни, но може би Макс умееше по-добре да преценява хората, защото — съвсем необяснимо — очевидно харесваше този мъж. А като се имаше предвид, че Макс не понасяше мъжете и допускаше до себе си само няколко жени, това наистина бе интригуващо.
Когато влезе в кухнята, Ейми не можа да повярва на очите си. Джейсън, облечен в риза, явно ръчна изработка, и официални вълнени панталони, беше проснал бебето на работния плот и правеше всичко възможно да му смени памперса. И докато се мъчеше с лепенките, Макс го гледаше напрегнато и съсредоточено, без да се върти насам-натам, както правеше, когато тя го преобличаше.
Ейми сложи ръка на устата си, за да не се изкикоти, и остана да ги наблюдава, докато можеше, без да бъде разкрита. След това се върна тихичко в спалнята и се облече, без да бърза.
След най-приятно прекарания половин час, в който се облече, разреса мократа си коса и дори си сложи малко грим на очите, тя се върна в дневната. Джейсън дремеше, а Макс си играеше тихичко на пода. Не крещеше, за да извести, че е гладен, нито пък изискваше да му се обръща внимание. Приличаше на реклама за съвършеното бебе.
Може би все пак нямаше да уволни Джейсън.
— Гладен ли сте? — попита тя и той се сепна. — Нямам кой знае какво, но ще ви нагостя от сърце. Не съм ходила до магазина от няколко дни. Трудно е, когато нямаш кола. Свекърва ми обикновено ме извежда в петък с нейната, но последния път беше заета, така че… — Ейми спря, защото усети, че се е разбъбрила.
— Сигурен съм, че каквото и да имате, ще ми хареса — каза той и я накара да се почувства глупаво.
— Чудесно тогава — отвърна Ейми.
След това вдигна Макс, занесе го в кухнята, сложи го в седалката и го завърза с коланите, а после постави самата седалка в средата на кухненската маса. Направи всичко възможно да подреди красиво закуската, но това не беше лесно; не и когато по средата имаше бебешки стол в червено, синьо и жълто и когато Макс се опитваше да изрита всичко, което успееше да стигне.
— Готово е — извика най-сетне Ейми и огромната фигура на Джейсън се показа на вратата.
„Той е гей — напомни си Ейми. — Гей. Също като Рок Хъдсън, нали?“
Докато приготвяше топлата бананова каша на Макс, тя направи всичко възможно да запази мълчание. Изкушаваше се да побъбри, тъй като жадуваше за гласа на възрастен човек, дори това да бе нейният собствен.
— Дейвид каза, че си търсите работа — каза мъжът. — Какво умеете?
— Нищо! — отвърна радостно тя. — Нямам нито талант, нито амбиции, нито някакво образование. Ако Били не ми беше показал това-онова, нямаше да знам и как да забременея.
Отново видя онази негова тънка усмивчица и това я накара да продължи. Били винаги бе казвал, че най-много харесва у нея способността й да го разсмива.
— Мислите, че се шегувам — каза тя, като вдигна пълната с каша купичка към устата на Макс. Беше твърде нетърпелив, за да се храни с лъжичка, затова обикновено изпиваше сутрешната си каша. Разбира се, една трета от нея потече по брадичката и дрехите му, но останалата все пак попадна в устата му. — Наистина не ставам за нищо. Не умея да пиша на машина, не съм учила стенография. Дори нямам представа как се включва компютър. Опитах да работя като сервитьорка, но така обърквах поръчките, че ме уволниха след една седмица. Опитах да продавам и недвижими имоти, но обикновено казвах на хората, че къщите не си струват обявената цена, затова ме помолиха да напусна. Работих и в един универсален магазин, но се обривах от миризмата на парфюмите, а и казвах на клиентите откъде могат да си купят същите дрехи по-евтино. При обувките обаче… е, при обувките беше най-зле.