Той се сепна.
— Предполагам, че да. Никога досега не съм се замислял върху това.
— Бас държа, че нямате и много приятели.
Джейсън отново се слиса и в първия момент я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.
— Винаги ли сте толкова пряма с хората?
— О, да. Спестява ми доста време. По-добре е да опознаеш хората такива, каквито са, отколкото да вярваш в нещо, което не е истина.
Той повдигна вежда.
— Предполагам, знаели сте всичко за Били Томпкинс, преди да се омъжите за него.
— Можете да ми се присмивате колкото искате, но дори и да не ми повярвате — да, наистина знаех. Когато го срещнах, още не знаех за алкохола и наркотиците, но усещах, че има нужда от мен. Бях за него като вода за жаден човек и той ме караше да се чувствам… Е, караше ме да се чувствам важна. Разбирате ли ме?
— Донякъде. А сега, къде е финансовата ви документация?
Ейми на свой ред се сепна от резкия начин, по който Джейсън прекъсна разговора. „Какво ли крие?“, запита се тя. Каквито и тайни да имаше, явно не искаше никой да ги узнае.
След като му даде кутията с разписки и старите си чекови книжки, Ейми цял час почиства кухнята, като периодично издърпваше сина си да не пипа това или онова. Където и да видеше остър ръб, Макс правеше всичко възможно да се удари в него.
— Може ли да дойдете за малко? — попита Джейсън от вратата и я накара да се почувства като ученик, повикан в кабинета на директора.
Когато влезе в дневната, той й направи знак да седне. Ейми се настани на канапето и сложи в скута си Макс, който не спираше да се извива.
— Честно казано, госпожо Томпкинс, намирам финансовото ви състояние за ужасяващо. Доходите ви са доста под определеното за страната равнище на бедност, а доколкото виждам, нямате начин да ги увеличите. Реших да ви дам един, да го наречем, постоянен заем, за да можете да отгледате детето си и да…
— Един какво?
— Постоянен заем. Това означава, че няма да го връщате. Ще започнем с — да речем — десет хиляди долара и…
Той млъкна, защото Ейми стана, отиде до входната врата, отвори я и каза:
— Довиждане, господин Уайлдинг.
Джейсън остана да я гледа със зяпнала уста. Не беше свикнал хората да му отказват, когато им даваше пари. Всъщност на ден получаваше по стотина писма, в които разни хора го молеха да им отпусне някакви суми.
— Не искам вашата милостиня — каза Ейми със свити устни.
— Но Дейвид ви дава пари — вие самата ми го казахте.
— Осигури безплатно медицинско лечение на сина ми — да; но в замяна аз му почиствах къщата, кабинета и колата. Не приемам подаяния от никого.
В първия момент Джейсън имаше объркан вид, сякаш никога не бе чувал подобно нещо.
— Извинявам се — рече бавно той. — Помислих си…
— Помислили сте си, че щом съм бедна, значи очаквам милостиня. Знам, че живея в къща, която има нужда от ремонт. — Тя не обърна внимание на изражението му, което говореше, че това се подразбира. — Но където и както и да живея, това не ви засяга. Искрено вярвам, че Бог ще ни осигури това, от което имаме нужда.
В първите няколко секунди Джейсън само стоеше и мигаше на парцали.
— Госпожо Томпкинс, не ви ли е известно, че в днешно време хората смятат, че трябва да се взема всичко, до което можете да се докопате, а останалото да върви по дяволите?
— И каква майка ще бъда, ако науча сина си на такива ценности?
Джейсън пристъпи напред и взе Макс от ръцете й, защото детето се опитваше да се отскубне от нея. Както и преди, то се намести на гърдите му без никаква съпротива.
— Наистина се извинявам и трябва да ми простите, задето не съм осъзнал, че сте единствена в целия свят.
Ейми се усмихна.
— Едва ли. Може би просто познавате твърде малко хора. А сега, ако наистина искате да ми помогнете, можете да погледате Макс днес следобед, за да отида на събеседването.
— За да почиствате къщи — каза той и направи гримаса.
— Намерете ми нещо друго, за което да имам образование, и ще го върша.
— Не мога — каза той, като все още я гледаше като слязла от друга планета. — Не знам какви работни места има в Абърнати.
— Не са много, в това мога да ви уверя. Сега обаче трябва да ви обясня всичко за Макс, а след това да се приготвя за тръгване.
— Казахте, че събеседването е чак следобед. Имате часове на разположение.
— Нямам кола, затова трябва да отида пеш, а дотам са девет километра. Не! Не ме гледайте така. На лицето ви е изписано: „ще платя за таксито“. Искам на това събеседване да направя добро впечатление, защото ми казаха, че ще мога да вземам Макс с мен, стига да го оставям в кошарка. Ако получа тази работа, проблемите ни ще бъдат решени.