— Тази сутрин намерих ей това пъхнато в процепа на входната врата, а отвън има кола — рече тя и кимна към навития вестник на кухненската маса.
Без да изпълни молбата й да се облече, той свали гуменото ластиче от вестника и извади пъхнатата вътре бележка, увита около ключовете. На нея беше напечатано, че дрехите му са на задната седалка на колата, че останалите неща са изпълнени и че ще му се обадят.
— Прилича на шпионско съобщение — промърмори Джейсън под нос и вдигна рязко поглед, за да види дали Ейми не го е чула.
Но явно не беше чула нищо, защото на лицето й бе изписано такова вълнение, че в първия момент Джейсън се уплаши да не би да се е случило нещо с Макс. Но бебето пълнеше доволно ухото си с овесена каша, така че той отново вдигна поглед към Ейми.
Тя сочеше безмълвно като мим разтворения върху масата вестник. Двете вътрешни страници бяха заети от огромна обява за тотална разпродажба в един магазин за бебешки стоки на двадесетина километра от Абърнати. Собственикът беше окомплектовал цели детски стаи с мебели и спално бельо и ги продаваше по двеста и петдесет долара. Ейми сочеше една снимка с легълце, стол-люлка, масичка за преповиване и окачени над леглото играчки, които като че ли бяха каубои и коне, и издаваше странни звуци, сякаш се задушаваше:
— Ъъъ, ъъъ, ъъъ!
Може би дяволът се бе вселил в него, но Джейсън не можа да се стърпи и я подразни:
— Останала ли е в тази къща малко каша или Макс е изял всичката? — После вдигна вестника и го разтвори. — Изглежда, цената на златото пада. Може би трябва да купя малко.
Държеше вестника така, че огромната реклама да е точно пред очите на Ейми.
Тя най-сетне си възвърна гласа и без да обръща внимание на последните му думи, забърбори:
— Дали мога да си го позволя? Дали? Как мислите? Може би трябва да се обадя на Дейвид и да взема от него назаем? О, не, трябва да бъдем там в девет, когато отварят магазина! Как да стигна дотам? Може би Дейвид…
Джейсън остави вестника и раздрънка ключовете на колата си пред носа й.
— Ще отидем при Дейвид! — рече бързо тя. — По-късно ще ви платя бензина. Вижте тук, най-отдолу! Дали комплектът включва и дрешки? „Всичко за бебето.“ О, боже, Макс никога не е носил нещо новичко! Мога ли да се обадя на Дейвид по телефона ви?
— Аз ще ви заема парите — каза той, като се ядосваше, че не е наредил на секретарката си да включи в комплекта и дрешки.
— Не! На Дейвид мога да му се отплатя с труд, а вие нямате нужда от нищо.
Джейсън се намръщи, без да знае защо. Нямаше ли да постъпи по-добре, ако я оставеше да вземе парите назаем от брат му? Все пак главната цел бе двамата да се сближат. Но защо тогава Дейвид не беше дошъл предната вечер на гости?
— Идете да хвърлите един поглед на колата ми — рече той — След това се върнете и ми кажете колко ще ми струва да я почистите.
Ейми забърза с бодрия Макс на ръце към входната врата. Десет минути по-късно се върна и каза мрачно:
— Сто долара. Как може да сте такова прасе?
Джейсън само се усмихна смутено. Дали Паркър не се беше престарала с колата?
— И още сто и петдесет, за да се заема с дрехите на задната седалка. Наистина, господин Уайлдинг, нямах представа, че сте такъв мърляч.
— Аз… ъъъ… — започна той. Чувстваше се като момченце, сгълчано от майка си.
— А сега се облечете и елате да закусите. Искам да бъда пред магазина, когато отворят. В обявата се казва, че имат само осем такива комплекта. Знаете ли, бас държа, че цялата работа е свързана с развод. Сигурно затова разпродава обзавеждането, за да не може жена му да вземе парите. Някои хора нямат съвест! Чудя се дали имат и деца. Защо стоите и ме зяпате така? Вървете да се обличате! Губим време!
Премигвайки удивено от невероятната история, която Ейми току-що бе съчинила, Джейсън се върна в стаята си, взе си душ и облече омачканите си мръсни дрехи. Как се беше сетила Паркър да напълни колата с мръсни дрехи, които да се нуждаят от грижите на Ейми?
Когато се върна в кухнята, за да изяде оскъдната си закуска, Ейми го гледаше виновно като котка, която току-що е изяла каймака на млякото. Беше направила нещо, но Джейсън нямаше представа какво.
— Обадих се по телефона ви — рече невинно тя. — Надявам се, че нямате нищо против.
— Разбира се — отвърна той и сведе поглед към паницата. След това изтърси, преди да успее да се спре: — Не можахте да се стърпите и се обадихте на Дейвид?’
— О, не! Само на няколко приятелки. Но се страхувам, че два от разговорите бяха междуградски. Ще ви се изплатя… по някакъв начин.
— Имам и апартамент — каза той и двамата се разсмяха, когато Ейми изстена при мисълта какво ли е да се почисти такова жилище.