— Вие сте първите ни клиенти, затова можете да огледате всичко и да си изберете преди другите — каза нежен глас и когато се обърнаха, видяха, че зад тях стои ослепително красива жена.
Разбира се, това беше секретарката на Джейсън, само че не в обичайния си „Шанел“, а с дрехи, които сигурно бе купила от „Кмарт“. Дългата й червена коса бе прибрана във висок кок, от който стърчаха три жълти молива. Но дори и така не можеше да скрие, че е висока почти метър и осемдесет и зашеметяваща като манекенка.
Паркър гледаше слисаните Джейсън и Ейми, без да й мигне окото.
— Какво ще желаете? — попита тя. — Синьо? Розово? Зелено? Жълто? Или бихте искали да видите единствения ни дизайнерски комплект?
— Оооо! — изтръгна се от устните на Ейми и тя тръгна след Паркър като в транс.
Даже и докато вървеше, Паркър не преставаше да бръщолеви: — Всички стоки подлежат на разпродажба. Никоя от тях не е употребявана, но вече не се произвеждат. Надявам се да нямате нищо против, че са от миналата година.
— Не — отвърна Ейми с необичайно писклив глас. — Не, нямаме нищо против. Нали, господин Уайлдинг?
Но не можа да дочака отговора му, защото бяха стигнали до стаята-образец. Тук Джейсън трябваше да си признае, че секретарката му е надминала себе си. Усещаше миризмата на лепило за тапети, което означаваше, че сигурно са работили цяла нощ, но бяха сътворили нещо приказно. И тъй като разбираше от стоки, знаеше, че всичко тук е от най-доброто. Вероятно Паркър бе купила всичко в Ню Йорк и го беше докарала в Абърнати с личния му самолет.
Това бе стаичка за малко момченце с тапети на бели и сини райета и ивица от плаващи в морето лодки. Легълцето изглеждаше като нова версия на старинните кошарки, но с предпазна решетка, която можеше да се сваля. В единия ъгъл бяха натрупани всичките герои от „Мечо Пух“. Чаршафите бяха ръчно избродирани на мънички растения и животни — нещо, което Джейсън знаеше, че Макс ще гледа с удоволствие. За да се увери, той постави бебето в легълцето. Макс веднага се повдигна и започна да посяга към висящите играчки, докато не напъха в устата си главата на едно конче.
Останалите мебели в стаята бяха със същото качество. Имаше стол-люлка, масичка за преповиване, детска седалка за автомобил, високо столче за хранене, сандък за играчки, ръчно украсен в индиански стил, и купчина бели кутии в ъгъла.
— Това са допълнителни комплекти бельо и някои принадлежности — рече Паркър, след като проследи погледа на Джейсън. — Има и малко дрешки, но не бях сигурна за размера… — И веднага млъкна.
— Но това струва повече пари, отколкото имам! — проплака Ейми.
— Двеста и петдесет долара за всичко — каза бързо Паркър.
Ейми погледна жената с присвити очи.
— Откъде са тези неща? Да не би магазинът да е част от верига за пласиране на крадени стоки?
— Да, до известна степен би могло да се каже и че са крадени — побърза да се намеси Джейсън. — Ако тези стоки останат притежание на собственика на магазина, когато приключи финансовата година, той ще трябва да плати данък върху цялата им стойност. Но ако ги продаде на загуба, ще може да я впише в счетоводните си документи и ще бъде обложен въз основа на сумата, която е получил, а тя е нищожна. Прав ли съм? — попита той Паркър.
— Абсолютно — отвърна тя и отново се обърна към Ейми. — Ако тази стая не ви харесва, имаме и други.
— Не, идеална е! — рече Ейми и преди да е успяла да каже и дума повече, Джейсън се намеси: — Взимаме я. Погрижете се да я доставите днес.
После хвърли поглед към двамата си вицепрезиденти, които се бяха облегнали на метлите и наблюдаваха сцената с ехидни усмивчици. Още на другия ден всички във фирмата му щяха да знаят за това. — И мисля, че трябва ща пратите хора да залепят тапетите.
Ейми проплака тихичко, защото беше сигурна, че сега вече жената ще откаже да им продаде обзавеждането.
— Разбира се, господине — рече Паркър без дори следа от усмивка и се обърна към леглото.
Макс лежеше по гръб в него и се мъчеше да свали с ритници решетките. Вдигаше такъв шум, че целият магазин ехтеше.
— Какво хубаво дете! — каза тя и протегна ръце към него, сякаш искаше да го вземе.
Но той нададе такъв вой, че леглото се разтресе. Ейми веднага се озова до жената и протегна ръце към сина си.
— Извинете — смотолеви тя. — Не е свикнал с чужди хора.
Още неизрекла това, бебето скочи в прегръдките на Джейсън. Не беше нужно той да поглежда към двамата си вицепрезиденти, за да знае, че за тях Макс вече е негов син. Как иначе можеше да обясни, че той не е „чужд човек“ за детето?