— Шшт! — предупреди я Джейсън. — Ейми смята, че с Дейвид сме братовчеди.
Милдред наклони глава и го погледна. Тежката й прическа се килна на една страна и за момент му мина през ума, че мускулите на врата й трябва да са невероятно силни, за да удържат такава маса.
— Мислил ли си какво ще каже Ейми, когато разбере, че си я правил на глупачка?
— Не е точно така — каза сковано Джейсън.
— О? Нима не смяташ, че да купиш магазин за бебешки стоки, а след това да й кажеш, че всичките мебели струват двеста и петдесет долара, не означава, че я считаш за идиотка?
— Тя повярва и само това има значение.
Ейми беше занесла Макс в стаята му, така че Джейсън и Милдред бяха останали сами.
— Виж, смятам утре да й кажа.
Милдред подсвирна тихичко.
— Весела Коледа, Ейми!
— Не мислиш ли, че трябва вече да си вървиш?
— Мисля, че ти трябва да си отидеш — не му остана длъжна Милдред. — Трябва да дадете на Ейми възможност сама да избере с кого ще бъде, а не да я забърквате в извратените си игрички.
— Извратени ли? — попита той и повдигна учудено едната си вежда. — Това не е ли малко пресилено?
— Е, Джейсън, как са мъжете в живота ти?
Джейсън отвори входната врата.
— Благодаря ти, че се съгласи да гледаш Макс. — Милдред въздъхна дълбоко и му се стори, че вижда как завесите до вратата се помръдват, но косата на възрастната жена остана абсолютно неподвижна.
— Да не кажеш после, че не съм те предупредила!
— Считам се за предупреден.
Веднага щом затвори входната врата зад гърба на Милдред, Ейми подаде глава от спалнята.
— Чисто ли е? — прошепна тя.
— Да — ухили се Джейсън. — Можете вече да излизате. Беше облякла стария си халат и той се сети за новия под елхата.
— Как е Макс?
— Спи и хърка. Направо е изтощен, горкичкият.
— Знам как се чувства — рече Джейсън.
— О! — отвърна безизразно Ейми. — Искате да си лягате?
Той се прозина, за да я подразни.
— Аха. Направо съм скапан.
После разхлаби вратовръзката си и се прозина още по-широко.
— И аз — каза тя, но гласът й изобщо не звучеше уморено.
— Всъщност — рече бавно Джейсън, — ако успеем да отворим капака на комина, бихме могли да напалим огън, да си направим пуканки и да ми разкажете кое най-много ви е харесало на, бала.
— Вие запалете огъня. Аз ще направя пуканки — каза Ейми и забърза към кухнята.
За рекордно кратко време силният, макар и пушещ огън беше запален и Ейми и Джейсън седяха пред него с голяма купа пуканки с масло и чаши с ледена вода.
— Е, и за какво се карахте с Дейвид? — попита Ейми.
Джейсън изстена.
— Хайде да не започваме пак. Как ви се стори роклята на онази блондинка?
— Мисля, че от нея ще излезе добра майка.
Джейсън я погледна учудено.
— С такива атрибути ще може да произвежда много мляко — рече равнодушно Ейми и Джейсън се усмихна.
— Целите са от силикон.
— А вие как разбрахте? — попита тя.
— Забравихте ли, че танцувах с нея?
Ейми се засмя и попита:
— Та кое накара Дейвид да си отиде толкова рано и да ви остави да ме прибирате у дома? Само не смейте да ми пробутвате, че е имал спешен случай в болницата.
— Различия в мненията — рече сковано Джейсън.
Ейми се загледа в огъня.
— Цяла вечер имах чувството, че знаете нещо, което аз не знам — каза тихо тя.
— Коледа е и всички имаме тайни.
— Точно така. Но глупавата малка Ейми не бива нищо да знае.
— Какво искате да кажете?
— О, нищо. За какво си шушукахте със свекърва ми?
— Да не би да предизвиквам у вас параноя? — попита Джейсън, за да й отвлече вниманието. — Добре ли прекарахте?
— Да — рече колебливо тя.
— Но? — попита Джейсън с пълна с пуканки уста.
— Нещо липсваше.
— Че какво би могло да липсва? Вие бяхте най-красивата жена на бала.
— Много сте мил. Не, нещо друго. Беше… Ами например коя беше онази жена в тоалетната?
— Каква жена? Да не би да ви е отправила някоя злобна забележка?
— Не, всъщност говореше за вас.
Джейсън се позабави, преди да отговори:
— Тя познава ли ме?
— Нима би било престъпление, ако ви познава?
— Зависи какво знае. И какво ви каза?
— Че ще ми разбиете сърцето.
— Аха — отвърна с равен глас Джейсън.
Когато усети, че няма да й каже нищо повече, Ейми го погледна на светлината на огъня.
— Често ли разбивате женски сърца? — прибави тихо тя.
— Всеки ден от седмицата и по два пъти в неделя.
Ейми обаче не се засмя.
— Какво става?
— Какво имате предвид?
Неочаквано Ейми покри лицето си с длани и се разплака.
— Престанете! Просто престанете! Усещам, че става нещо, но никой не иска да ме посвети в шегата. Понякога ми се струва, че аз самата съм шегата!