Когато Джейсън и онази жена седнаха на масата при тях, тя ни най-малко не се учуди. Изненада я обаче внезапната враждебност на иначе вежливия Дейвид. Двамата мъже веднага си промърмориха нещо, което Ейми не успя да чуе.
Тя си пое дълбоко дъх, наведе се към високата, божествено красива госпожица Паркър и каза:
— Какво ще стане сега с „Бебешки рай“?
Жената се наведе по-близо към Джейсън, вероятно за да чуе какво си говорят двамата. Може би точно защото не можеше да подслушва, Ейми бе решила да въвлече събеседницата си в разговор.
— „Бебешки рай“ ли? — попита жената, като неохотно отклони вниманието си от яростния шепот на Дейвид и Джейсън.
— Там, където работите — каза високо Ейми. — Нали там ви видях?
— А, да, разбира се.
Двамата мъже млъкнаха за малко и госпожица Паркър се обърна към Ейми:
— Какво ме попитахте?
Ейми се покашля.
— Какво ще стане сега с „Бебешки рай“, след като всичката стока е продадена? Нали няма да останете без работа?
— О, не — отвърна жената, без да сваля поглед от мъжете, за да не пропусне, ако започнеха отново да се карат.
— Значи все пак ще имате работа — каза високо Ейми, като по този начин я приканваше да откъсне вниманието си от тях.
— Работа ли? О, да! Шефът ми се занимава с много неща. „Бебешки рай“ беше само едно от тях. — И погледна мъжете, които отново започнаха да се препират.
— Разбирам — рече още по-високо Ейми. — И къде ще работите? В Абърнати или някъде другаде?
— В Ню Йорк — каза й жената през рамо, като попиваше всяка дума на мъжете.
— Аха, значи сега просто обикаляте простолюдието! Така си и помислих. От пръв поглед си личи, че живеете в голям град. Виждали ли сте някога трактор, госпожице Паркър?
Жената се обърна към Ейми и този път насочи цялото си внимание към нея.
— Госпожо Томпкинс, израснала съм в една ферма в Айова. На дванадесет години вече карах комбайн, защото бях достатъчно висока, за да стигам педалите. Когато станах на шестнадесет, готвех за двадесет и трима изгладнели като вълци работници. Е, кажете ми, госпожо Томпкинс, вие на колко крави сте акуширали?
Ейми се усмихна криво и се извини, че отива в тоалетната. Опитът й да се държи ехидно бе приключил безславно.
— По-добре да правя това, което умея най-добре — каза си тя и пожела с цялата си душа да разбере какво е то.
В тоалетната й се случи нещо много странно. Една жена с дълга тъмна коса, изкусно прибрана на кок, с прилепнала по тялото червена копринена рокля, си слагаше червило със същия цвят. Когато видя Ейми, тя едва не подскочи и Ейми за момент си помисли, че може да я познава отнякъде. „Заради роклята е — каза си тя. — В Кентъки не се срещат често рокли на «Диор»“. Само че когато излезе от тоалетната, видя, че жената още я чака, без изобщо да се преструва, че прави нещо друго. Ейми изведнъж почувства нелогично желание да избяга. Вече беше сложила ръка на бравата, когато жената се обади:
— Значи вие сте с Джейсън Уайлдинг.
Ейми си пое дълбоко дъх и изправи гръб, преди да се обърне към нея.
— Не точно. Аз съм с доктор Дейвид, братовчед му. Госпожица Паркър…
Беше абсолютно убедена, че госпожица Паркър е в състояние да се справи с всичко, което й поднесе тази жена.
— О, така ли? Но на мен ми се стори различно — рече жената. — Доколкото чух, Дейвид и Джейсън се караха за вас.
— И какво казаха? — попита Ейми, преди да успее да се спре.
— Те и двамата ли са влюбени във вас? — попита на свой ред жената и я огледа от глава до пети.
Изведнъж Ейми се отпусна, усмихна се и реши да си измие ръцете от тази работа.
— О, да! — рече тя. — Искат да се дуелират за мен. С пистолети на разсъмване. Или може би с шпаги.
Жената отново се обърна към огледалото.
— По-скоро със скалпели и клетъчни телефони.
Ейми се засмя и си помисли, че жената не е толкова опасна, колкото й се бе сторило отначало.
— Какво ще кажете за факсове срещу цветни ксерокси?
— Или вашият Интернет-доставчик срещу моя? — каза жената и се усмихна на Ейми в огледалото. След това направи пауза. — Роклята ви е страхотна. Оттук ли я купихте?
— Боже мой, не! Спечелих я на томбола. Това е „Диор“, от един магазин в Ню Йорк.
— Аха, разбирам. Томбола.
Ейми отново изпита желание да си тръгне, но незнайно защо — не успя.
— Познавате ли господин Уайлдинг? — попита колебливо тя.
— Доктор Дейвид?
Ейми имаше чувството, че жената се занася с нея.
— Джейсън.
— А, този господин Уайлдинг! Срещала съм го. А вие откъде го познавате?
— Той живее с мен — отговори невинно Ейми и се усмихна, когато видя слисаното изражение на жената.
Но непознатата скоро се окопити.