— А! — усмихна се Джейсън. — Мога да те уверя, че няма такова нещо.
Чери го замери с една възглавница.
— Върви да ми донесеш нещо за пиене! И да сложиш лед. Много лед! После се върни да ми намериш дистанционното. О, боже, няма ли най-сетне да се роди това дете!
Джейсън буквално изхвръкна от стаята, за да изпълни нарежданията й.
И така, беше в Абърнати вече почти година и му се струваше, че е излизал с всички жени в Кентъки, няколко от Тенеси и две от Мисисипи. Но нито една от тях не го интересуваше. Все още не преставаше да мисли за Ейми и Макс. Къде ли бяха? Как изглеждаше сега Макс?
— Вероятно сега за нея се бият поне шестима — беше казала Милдред Томпкинс миналия месец. — Тя притежава онова качество, което кара мъжете да правят за нея разни неща. Искам да кажа, виж теб. Отказа се от всичко, за да й помогнеш.
— От нищо не съм се отказал, аз…
В очите на повечето хора усилията му да спаси родния си град изглеждаха велики и благородни, но за роднините и близките му в Абърнати, Кентъки, той просто „се топеше по едно момиче“.
Но каквато и да беше истината, положението не бе особено приятно и той неведнъж се бе заклевал да махне снимките на Макс от бюрото си и да положи усилия да се отнесе сериозно към някоя от жените, с които излизаше. Както беше изтъкнал брат му, не ставаше по-млад с времето и ако искаше семейство, трябваше да се заеме с това.
Но сега имаше други проблеми. Президентът на Съединените щати щеше да пристигне в Абърнати съвсем скоро, за да види някакви стенописи от „Хиляда и една нощ“, а Джейсън дори не разполагаше с художник. Съвсем по навик, той вдигна телефона и понечи да каже на Дорийн да го свърже с Милдред, но се сети до какво ще доведе това. Дорийн щеше да попита с коя Милдред по-точно да го свърже, сякаш не се обаждаше на бабата на Макс по три пъти седмично.
Джейсън набра номера, който знаеше наизуст, и дори не си направи труда да се представи, когато чу гласа й.
— Знаеш ли някой тук да може да нарисува в библиотеката стенописи от „Хиляда и една нощ“ и да го направи наистина бързо?
— О? Мен ли питаш? Питаш човек от малкия стар Абърнати? Какво стана с твоя прехвален градски художник?
Джейсън въздъхна. Останалите хора се държаха с него като със светец, но жителите на родния му град смятаха, че прави неща, които отдавна е трябвало да направи, и дори че това не е достатъчно.
— Знаеш, че този художник е считан за най-добрия в страната и един от най-добрите в света. Именно затова исках него за този град, но… — Той направи пауза, за да се поуспокои. — Виж, нямам нужда от караници тази сутрин.
— Какво е направила този път Дорийн?
— Поканила е президента с пет месеца по-рано и е променила темата на стенописите от детски приказки на „Хиляда и една нощ“.
Милдред подсвирна.
— Това ли е вече най-доброто й постижение?
— Не. Никога няма да надмине онзи път, когато уреди да доставят храната един ден след пристигането на тристата гости. Или когато изпрати новото обзавеждане в Южна Америка. Или когато…
— Чери роди ли вече?
— Не — процеди през зъби Джейсън. — Бебето закъснява вече единадесет дни, но Дейвид казва, че можело да са объркани датите и…
— Та какво беше това за стенописите? — прекъсна го Милдред.
Той й изложи набързо проблема. Цяла година, още от завръщането му в Абърнати, Милдред му бе оказвала безценна помощ. Тя познаваше всички и всичко. Никой в града не можеше и да мигне, без Милдред да разбере за това.
— Не слагай онези двама мъже в един и същи комитет — каза му тя веднъж. — Съпругите им спят заедно и те се мразят.
— Съпругите им?… — учуди се Джейсън. — В Кентъки?
Тя само повдигна вежди.
— Я не ми се надувай, градски шмекер такъв!
— Да, но съпругите им? — попита Джейсън, като усещаше как губи още малко от невинността си.
— Да не би да си мислиш, че като говорим бавно, живеем в някой филм на Пат Бун? Пък даже и старият Пат е сменил фасона, нали?
Така че щом се появеше проблем, Джейсън знаеше, че трябва да се обади на Милдред.
— Познаваш ли някого или не?
— Може би — каза най-сетне Милдред. — Може и да познавам, но не знам дали ще бъде… свободен.
— Ще платя двойно! — каза бързо Джейсън.
— Джейсън, миличък, кога най-сетне ще научиш, че парите не могат да решат всеки проблем?
— Тогава какво иска? Престиж? Президентът ще види работата му. А като се има предвид колко бързо се променят нещата в Абърнати, след двеста години стенописите още ще си стоят. Плюс това, колкото и да иска, ще му платя.
— Ще опитам — рече тихо Милдред. — Ще направя всичко възможно и веднага ще ти кажа какво е станало.