Джейсън я погледна и повдигна вежда, с което искаше да каже: точно с това започна всичко. Но си замълча и пое от ръцете на Ейми порасналото и натежало спящо момченце с такава лекота, сякаш го правеше от години, и го приюти на рамото си. Макс се отпусна умърлушено върху него.
— Изтощен с — каза Джейсън.
— Той бил изтощен! Ами аз?
— Доколкото те познавам, ти и бездруго никога не спиш — каза тихо Джейсън и на устните му заигра усмивка.
— Вярно е — каза тя и също се усмихна.
— Хайде — каза мъжът и тръгна към двойните врати в дъното на залата. Когато отвори едната, Ейми притаи дъх. — Красиво, а? — рече Джейсън през рамо, но тихичко, за да не събуди Макс. — Тази зала си я построиха — жителите на Абърнати, за да могат да четат на спокойствие.
Стаята наистина беше хубава, но не защото в нея имаше нещо необичайно — барелефи или луксозни плочи. Красотата й бе в пропорциите — едната стена бе цялата в прозорци, които гледаха към малката градинка зад библиотеката. Ейми се приближи до тях, погледна навън и видя, че градинката е отделена със зидове от игрището, което се намираше зад останалата част от сградата.
— О, боже! — рече тя. — Закътана градинка?
— Разбира се. Не смяташ, че жителите на Абърнати ще искат да играят с хлапетата, нали?
— Звучи така, сякаш са доста самотни — рече тя, след това се обърна към Джейсън и протегна ръце, за да поеме Макс. — Дай ми го. Станал е тежък.
Без да си направи труда да й отговори, Джейсън положи внимателно Макс върху двете възглавници на пода и го зави с одеяло, върху което имаше картинка с Хъмпти-Дъмпти.
— Май си се подготвил за спящи деца — каза тя и се извърна, за да не го гледа заедно със сина си. Понякога Макс зяпаше мъжете като извънземни, а това я караше да се чувства виновна, задето детето й растеше без баща.
— Да — каза Джейсън, отвори вратата и я изчака да излезе. Последва я, но не затвори, за да могат да чуят, ако Макс се събуди. — Решил съм това да бъде детската читалня — рече той. — Тук ще има разказвачи на приказки и толкова книжки, колкото можем да поберем.
Не попита нищо, но я умоляваше с поглед да каже, че идеята й харесва.
— Децата на Абърнати са големи късметлии — рече тя.
— М-да — отвърна Джейсън стеснително, но с очевидно удоволствие.
— И така, откъде да започна?
— Какво? — попита той, като я гледаше втренчено.
— Стенописите. Забрави ли? Онези, дето са много спешни.
— А, да — рече Джейсън. — Стенописите. Не знам. Ти как мислиш?
— Ще имам нужда от шрайбпроектор, няколко помощника и…
— Само аз съм на разположение.
— Моля? — попита Ейми.
— Аз. Аз ще ти бъда помощник.
— Виж, сигурна съм, че се справяш отлично с обновяването на града, но едва ли можеш да рисуваш камили. А и вероятно имаш много работа. Все пак се готвиш за сватба, нали?
— Сватба ли? А, да! Виж, Ейми, наистина трябва да ти обясня.
Част от съзнанието й казваше да си държи устата затворена и да го изслуша, но друга се страхуваше от това, което щеше да чуе. Обичаше да разправя на хората, че е била щастливо омъжена, но всъщност идеята за брак, дори и за някаква връзка, я плашеше до смърт.
— Това не може ли да почака? — попита нервно тя. — Искам да кажа, не може ли да почака това, което искаш да ми кажеш? Наистина трябва да… да се обадя на Арни. Ще се тревожи за мен.
— Разбира се — отвърна Джейсън и й обърна гръб. — Можеш да използваш телефона в канцеларията.
— Ще бъде извънградски разговор.
— Мисля, че мога да си го позволя — отговори Джейсън и се върна в залата, където спеше Макс.
— Получи се ужасно — каза Ейми на Милдред по телефона. — Направо ужасно. И не знам колко време ще успея да издържа този фарс.
Тя се спря, за да изслуша отговора от другия край на линията.
— Не, не ме е помолил да се омъжа за него. Той ще се жени за Дорийн, забрави ли? Престани да се смееш! Сериозно е! Не, Макс е добре. Спи в зала „Абърнати“. Джейсън смята да я превърне в читалня за деца. Не! Не съм се размекнала! Просто никога не съм била добра в увъртанията и лъжите. — Пауза. — Е, ако обувката става… Почакай! За нищо на света няма да се сетиш кой влезе ей сега. Точно така, но откъде знаеш? Ти си я изпратила? И ти си й купила тази рокля? Милдред! Ама приятелка ли си ми или не? Ало? Ало?
Ейми се намръщи, защото Милдред току-що й бе затворила телефона, и откри, че от яд към свекърва си е изправила гордо рамене. Още повече се ядоса при вида на самата Дорийн, облечена в миниатюрна младежка рокличка в синьо, вероятно от ангорска вълна — рокля, за която току-що бе научила, че е купена от свекърва й. На чия страна бе Милдред?