Очите на Дейвид светнаха.
— Казах й, че си мой братовчед, наскоро си скъсал с любимия човек и сега се възстановяваш и че това е първата Коледа, която ще изкараш без половинката си, и се чувстваш много самотен. Също и че новият ти апартамент в момента се боядисва и една седмица няма къде да живееш. Казах й, че обичаш бебета и би ти направила услуга, ако ти позволи да останеш няколко дни у тях и да се грижиш за Макс, докато тя си търси работа. — И най-сетне си пое дъх.
Не беше толкова лошо, колкото му се бе сторило отначало, при забележката за разбитото сърце. Дейвид усещаше, че брат му отстъпва.
— Искам само малко време насаме с Ейми — каза той. — Луд съм по нея. Сам виждаш, че е чудесна — забавна, смела и…
— И има златно сърце: знам — отвърна уморено Джейсън, докато вървеше към колата.
Леон вече беше излязъл и отворил задната врата.
— Обади се на Паркър и й кажи веднага да дойде тук — нареди той.
Беше му приятно да дава заповеди. Дейвид го караше да се чувства като хлапе от детската градина. Джейсън отново се обърна към брат си:
— Ако направя това за теб повече никога за нищо няма да ме молиш. Разбра ли? Това е последната, ама съвсем последната ми услуга.
— Честна скаутска! — отвърна Дейвид и вдигна два пръста. Имаше толкова щастлив вид, че Джейсън почти му прости.
Но всичко това си имаше и добрата страна. След като Дейвид го беше излъгал, и той се чувстваше в правото си да направи едно-две неща, без да му казва. Първото бе да накара компетентната си секретарка да го измъкне от това положение.
Дейвид обаче разбра по изражението му какво се готви да направи.
— Няма да съжаляваш. Обещавам ти!
— Вече съжалявам — измърмори Джейсън, докато вървеше след него към къщата.
Когато влязоха вътре, Дейвид успя в рамките на четири минути да се извини, да обясни, че на другия ден трябва да става рано и да ги остави сами.
Точно тогава Джейсън се почувства ужасно неловко.
— Аз… ъъъ… — започна той, без да знае какво да каже на младата жена, която стоеше и го гледаше втренчено, сякаш очакваше той да продължи.
Какво ли искаше от него? Може би автобиография? Ако имаше такъв документ, в него щеше да пише за няколкото компании на „Форчън 500“, които притежаваше, но не и за способността — или по-точно неспособността му — да сменя памперси.
След като Джейсън не каза нищо, жената му се усмихна едва доловимо и рече:
— Сигурно сте уморен. Спалнята за гости е там. Съжалявам, но в нея има само едно тясно легло. Никога не ми се е случвало да имам гост.
Джейсън се опита да й се усмихне в отговор. Тя не беше виновна, че брат му се е влюбил в нея, но, честно казано, не виждаше кое в нея би могло да предизвика любов. Лично той обичаше жените да са чисти, лъскави и да прекарват дните си в салоните за красота, където полагаха грижи за всеки свой косъм и пора.
— Къде са чантите ви?
— Чантите ли? — попита неразбиращо той. — А, да. Багажът. Оставих го в… у Дейвид. Ще си го взема утре сутринта.
Жената го гледаше втренчено.
— Мислех си… — Тя извърна поглед, без да довърши изречението. — Спалнята е ей там, а до нея има малка баня. Не е много, но… — После млъкна, сякаш смяташе за неподходящо да се извинява за обстановката в стаята. — Лека нощ, господин Уайлдинг — каза тя, завъртя се на сто и осемдесет градуса и излезе през друга врата.
Джейсън не беше свикнал хората да го отпращат. Всъщност бе свикнал да му се подмазват, тъй като обикновено всеки искаше нещо от него.
— Точно така — промърмори той. — Лека нощ. След това се обърна и влезе в посочената му стая.
Там изглеждаше още по-зле, отколкото в останалата част на къщата, ако това изобщо беше възможно. Леглото се намираше в средата на стаята и бе застлано с чиста, стара и оръфана завивка в червено и бяло. Единствената друга мебел в стаята бе обърнатият кашон, върху който стоеше стара лампа, сякаш от времето на Едисон. Имаше и един мъничък прозорец без завеси и две врати: едната, изглежда, на вграден гардероб, а другата — на банята. Самата баня беше облицована с блестящи бели плочки, половината от които напукани.
Десет минути по-късно Джейсън вече се беше съблякъл по бельо и лежеше, свит на кълбо, под завивката. На другия ден щеше да накара секретарката си да му купи електрическо одеяло.
Едва ли беше изминал и един час, когато го събуди някакъв звук. Беше нещо като стържене, последвано от шум, наподобяващ смачкване на хартия. Откакто се помнеше, спеше леко, но годините пътувания със самолет бяха влошили още повече положението — сега буквално страдаше от безсъние. Той отиде до дневната, като стъпваше тихо с босите си крака. Луната хвърляше в стаята достатъчно светлина, за да може да вижда очертанията на мебелите и да не се блъска в тях. За момент остана неподвижен, като се ослушваше. Звукът идваше от спалнята на жената.