— Още какво ще ти трябва? — попита я и погледна часовника си. Очевидно беше отегчен и искаше час по-скоро да си тръгват.
— Мъже! — каза тя и Джейсън я погледна учудено. — Или жени. — После му се усмихна възможно най-невинно. — Ще ми трябват поне трима, независимо от кой пол, за да ми помагат в работата.
— Имаш ги.
— Доста бързо ги осигури.
— Може би си чувала, че преди се занимавах с бизнес и обикновено действам бързо.
— О, наистина ли? Май наистина чух нещо такова. А защо тогава си… О, не! — възкликна тя, без да довърши мисълта си.
По пътеката към касата вървеше Макс, следван от Дорийн. Приличаше на малък принц, който води своя слон, защото Дорийн беше натоварена с три кошници стока, а в устата й имаше четка за рисуване. Само дето не беше захапала четката напряко, както се правеше обикновено, а беше лапнала дръжката й, така че четката стърчеше с около четиридесет сантиметра пред нея.
Тя мина покрай тях, изплю четката на тезгяха и стовари трите големи кошници до касата. Едва тогава се обърна към Ейми и каза:
— Детето ти е много особено. — И се отдалечи.
— Макс, какво си направил? — попита Ейми, но Макс бръкна с ръце в джобовете си и сви устни с изражение, което майка му не успя да разпознае като свое собствено.
Джейсън обаче го разпозна и се засмя.
— Всичко това ли ще купувате? — попита отегченият касиер.
— Разбира се — отвърна Джейсън. Ейми отговори едновременно с него:
— Не!
— Е, кое от двете?
— Ще ги вземем — отвърна Джейсън, извади портфейла си и подаде на младежа платинената си кредитна карта.
В това време Ейми преглеждаше нещата, които синът й бе решил да вземе, и започваше да се съгласява с мнението на Дорийн, че ако не детето, то поне покупките му са доста странни.
— Макс, миличък, да не би да си купил по една четка от всички видове в магазина? — попита тя сина си.
Макс кимна.
— Ами боите? — попита тя. — С какви цветове ще рисуваш маймунките? Ами джунглата? Нали в джунгла ще ги сложиш да живеят?
Преди обаче Макс да успее да отговори, Дорийн се появи с четири четирилитрови кутии черна акрилна боя и една стълбичка.
— Не гледай мен — каза тя. — Той иска само черно. Макс стоеше с предизвикателна физиономия, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, и Джейсън отново се разсмя.
— Не го насърчавай! — сопна му се Ейми. — Макс, пиленце, трябва да вземеш и друг цвят освен черно, нали?
— Тц — намеси се Джейсън. — Той иска черно и черно ще получи. А сега да вървим. Трябва да излезем оттук, преди…
— Да е пристигнал президентът — казаха в един глас Ейми и Дорийн и се разсмяха на намръщената му физиономия.
Петнадесет минути по-късно багажникът на Джейсъновия рейнджроувър беше натоварен и пътуваха към библиотеката.
Там Ейми за пръв път видя Рафаел. Беше на около седемнадесет години и в очите му се четеше гняв към целия свят. На лицето му имаше незараснала рана от нож.
Тя погледна младежа, грабна сина си за ръката и тръгна към вратата, но Джейсън й препречи пътя.
— Не ме гледай така! — каза той. — Само него успях да намеря за толкова кратко време. Другият художник щеше да си доведе свои помощници, а това момче трябва да полага общественополезен труд.
— Трябва? — попита Ейми с изтънял глас. — Искаш да кажеш, че е бил осъден?
Джейсън сви виновно рамене и тя придърпа Макс по-близо до себе си.
— Не можеш да напуснеш — рече Джейсън — само защото момчето изглежда малко грубовато…
— Грубовато ли? Прилича на някой от плакатите „търси се“! Как изобщо ти хрумна, че бих позволила Макс да се навърта около него?
— Няма да те оставя сама с момчето. Ще бъда тук всяка минута. Ще нося и пушка.
— О, да, това вече звучи успокояващо — рече саркастично Ейми.
Не успя да каже и дума повече, защото Рафаел я избута настрана и тръгна надолу по стълбите. Джейсън сграбчи ръката на момчето и то каза нещо на език, който Ейми не можа да разбере, а след това, за нейна най-голяма изненада, Джейсън отвърна на същия език.
— Виж, Ейми, ти го обиди и сега иска да си отиде. Само че ако го направи, ще му се наложи да прекара няколко месеца в затвора. Искаш ли това да тежи на съвестта ти?
Ейми едва не се разплака от яд, разбирайки, че е победена.
— Не, разбира се, че не.
За нейно изумление, Рафаел се ухили до ушите и влезе обратно в библиотеката.
— Той изобщо не е имал намерение да си отива — промърмори под нос Ейми. — Просто ме е манипулирал.
Джейсън се засмя, вдигна Макс и го отнесе обратно в библиотеката.
„И това бе само началото“, помисли си Ейми, докато дояждаше кифличката, загледана в огъня. След това нещата се бяха развили твърде бързо, за да може да се съсредоточи върху някое от тях. След като започна да нахвърля скиците върху стената, скоро бе твърде заета, за да се страхува от Рафаел. През целия ден в библиотеката не спря потокът от момичета в удивително пестеливи облекла, които влизаха и излизаха на групи от залата и позираха така, че да ги забележи Рафаел. Но Ейми не можеше да не признае, че младежът нито веднъж не отклони вниманието си от работата.