За нея обаче не можеше да се каже същото, тъй като синът й се бе превърнал в непознат. Той влезе е маршова стъпка в определената му от Джейсън зала, следван от натоварената с материали Дорийн, и затвори вратата.
И Ейми не го видя до края на деня. Сутринта се бе притеснявала, че Макс ще се травматизира, ако се раздели с нея за повече от три часа, а сега й се струваше, че му се иска тя изобщо да изчезне от мъничкия му свят.
— Недей да ревнуваш — каза Джейсън зад нея. — Макс вероятно признава Дорийн за човек е равен на неговия интелект.
— Не ревнувам! — тросна му се тя. — И престани да говориш лошо за жената, която обичаш!
За да я подразни, този път Джейсън не опроверга връзката си с Дорийн, а подметна, и то така, че само Ейми да го чуе:
— Но тя има други положителни качества.
В този момент Дорийн влезе във фоайето и всички мъже в библиотеката я зяпнаха.
— Да пукнеш дано! — рече Ейми, вирна нос и се отдалечи, а Джейсън се разкиска зад нея.
Но Макс сякаш изобщо не усещаше липсата на майка си. Всъщност не се видяха през целия ден, тъй като той предаваше поръчките си на Дорийн.
— Пита какво ядат маймуните — каза Дорийн при първото си излизане от Страната на тайните, както я бе нарекла Ейми, когато Макс нареди на новата си приятелка да не позволява на никого, включително и на майка му, да влиза в залата.
— Какво знам аз? — рече през рамо Ейми. — Аз съм само негова майка.
— Растения — отвърна Джейсън. — Листа на дървета.
Дорийн се върна в стаята, но излезе оттам почти веднага.
— Иска картинки с това, което ядат маймуните.
Ейми отвори уста да каже нещо, но Джейсън я изпревари:
— Нека аз.
След това порови из книгите и извади няколко за маймуните и естествената им среда. Една от книгите беше японска.
Дорийн отнесе книгите в стаята, но скоро излезе с една от тях в ръка.
— Казва, че иска още книги като тази. Не знам какво има предвид, щото на мен ми изглежда съвсем като останалите.
— Японска живопис — рече Джейсън, изчезна отново между рафтовете и след малко се върна с пълни ръце.
Когато пое книгите, Дорийн каза:
— Той е особено дете.
В четири следобед Милдред се появи с три кошници ядене и каза на Ейми, че смята да я изведе на „обяд“.
— Времето за обяд мина преди четири часа — рече Ейми, — като гледаше съсредоточено цвета на една от конските глави, които се опитваше да нарисува.
— А ти обядва ли? — попита Милдред.
Ейми не отговори. Милдред я хвана за ръката и я задърпа към вратата.
— Но аз…
— Това са мъже. Няма да работят, ако наблизо има нещо за ядене, така че имаме около четиридесет минути изцяло на наше разположение.
— Но Макс…
— Доколкото виждам, май се е влюбил в Дорийн.
Ейми се намръщи.
— От колко време ни наблюдаваш?
Милдред й отговори едва когато се настаниха в едно от сепаретата на отсрещното кафене, поръчаха и пред тях се появиха питиета:
— Само от няколко минути, но преди това Лиза Холдинг е ходила до библиотеката, за да вземе книга за патологичната психология — всъщност тя е сгодена за момчето на банкера, но е хлътнала по Рафаел, така че е отишла да го види, — и казала на братовчедка си, която казала на моята фризьорка, а тя пък ми каза, че…
— Казала ти е какво става — довърши вместо нея Ейми.
— Разбира се. Всички умираме да разберем какво ще се получи между теб и Джейсън.
— Нищо, наистина нищо. Всички мъже в библиотеката са толкова хлътнали по Дорийн, че спират работа всеки път, когато тя излиза от онази зала. Дори и синът ми… — Ейми спря, за да си поеме дъх.
— Ревнуваш — кимна Милдред. — Това чувство ми е познато.
— Не ревнувам. Ще престанете ли всички да ми го повтаряте?
— Джейсън ти е казал, че ревнуваш?
Ейми отпи глътка кола, без да отговори на свекърва си.
— С Били не се бяхме разделяли, докато не навърши годинка. Един следобед сестра ми го взе да го гледа и след това той не ми позволи да го сложа да си легне.
После, когато отново не получи отговор, Милдред продължи:
— Е, как се спогаждате двамата с Джейсън? Направи ли ти вече предложение?
Ейми впери упорито поглед в сандвича, който току-що й бяха сервирали.
— Знам, че за теб това е игра, но не желая да допусна същата грешка като последния път.