— Вероятно Милдред е права, че обичам само безпомощните — промърмори Джейсън. — Сигурен съм, че след като прекарам е нея шест седмици, ще разбера, че всъщност никога не съм я познавал и че жената, за която си мислех, просто не съществува.
Той се усмихна. Вече се чувстваше по-добре. Да, точно така. Някога беше прекарал няколко дни с нея и Макс и, разбира се, ги бе харесал. Както Дейвид изтъкна тогава, те имаха нужда от „здрава ръка“, подобно на малките компании, които Джейсън купуваше, реорганизираше и след това продаваше с печалба. Просто Ейми и Макс му приличаха на Абърнати и реорганизаторът в него искаше да подреди живота им.
След като осъзна това, той се почувства по-добре. После обаче погледна часовника си и се запита кога, по дяволите, смята да пристигне Ейми, защото вече му липсваше.
„Не! — каза си той. — Дисциплина!“ Само от това се нуждаеше. Трябваше да бъде твърд като желязна статуя. Нямаше да си позволи отново да се прави на глупак у заради нея. Не възнамеряваше повече да я преследва, да я лъже, да й играе номера или по какъвто и да било друг начин да опитва да й се хареса. Щеше да се държи делово. Имаха да вършат работа и нищо повече.
„Точно така — каза си той и отново погледна часовника. — Какво ли прави, за бога?“
Когато чу колата й да паркира отвън, той се усмихна и влезе в канцеларията. Нямаше намерение да й показва, че я е чакал.
— Дорийн, скъпа — каза Ейми, като подаде половината си сандвич на Макс, — снощи забравихме за твоето обзавеждане.
— Да, знам — каза Дорийн и погледна сандвича си така, сякаш беше апетитен колкото хартия. — Не съм си и мислила, че може да стане.
— И защо не, медена питке? — попита Джейсън.
Двете го погледнаха стреснато.
— Вече ми нямаш доверие? — продължи мъжът. — Още преди да сме се оженили?
Ейми и Дорийн го гледаха със зяпнали уста.
— Мислех си, миличка, и понеже нямам много време… — Джейсън премести сандвича в другата си ръка и отвори един вестник, който някой беше забравил на масата. Все пак се намираха в библиотека. — Какво ще кажеш за тази? — попита той и посочи снимка на голяма бяла селска къща с дълбока веранда отпред. Беше на два етажа с цяло таванско помещение и три прозореца на капандурата отпред. Даже и на зърнестата черно-бяла снимка къщата изглеждаше прохладна и спокойна под големите дървета около нея.
— Харесва ли ти? — попита Джейсън и отхапа от сандвича.
— На мен ли? — попита Дорийн.
— Разбира се. За теб ще се женя, нали? Освен ако не си взела друго решение де. — И смигна на Ейми, която още не бе успяла да си затвори устата. — Харесва ли ти къщата или не?
— Прекрасна е! — прошепна Дорийн. Очите й бяха станали огромни като бисквитите на порцелановия поднос, които Чарлз беше донесъл преди малко.
— Не е ли твърде малка? Или твърде голяма? Може би ще искаш нещо по-модерно?
Дорийн погледна Ейми, сякаш търсеше съвет. Ейми се покашля.
— Ако тази къща е в добро състояние, ще поддържа цената си по-добре и от чисто нова — каза тихо тя.
— Е, любов моя? — попита Джейсън. Дорийн на свой ред преглътна мъчително.
— Аз… ъъъ… аз, ох!… — Изведнъж стисна очи, сякаш бе взела решение, и каза въодушевено: — Ще я взема!
Джейсън извади клетъчния си телефон и се обади на агенцията по недвижими имоти. Ейми и Дорийн седяха мълчаливо, докато го слушаха как казва, че иска да купи къщата, показана в днешния вестник.
Мъжът направи пауза.
— Не, нямам време да я разгледам. Не, не ме е грижа колко струва. Подгответе всичко и просто ми донесете документите, а аз ще ви дам чек. — След това пак направи пауза. — Благодаря ви. — И затвори.
— Не можеш да купиш къща по този начин — каза Ейми.
— Разбира се, че мога. Току-що го направих. А сега ще продължаваме ли с рисуването? Какъв цвят трябва да бъдат тези седла?
— Пурпурни — рече Ейми, без да има представа защо се е подразнила толкова.
Двадесет минути по-късно един запъхтян, изпотен мъж донесе документите и каза, че трябвало да се издири собственикът, а това щяло да отнеме известно време.
— Да не би сега в къщата да живее някой? — попита Джейсън.
— Не…
— Колко време я е притежавал предишният собственик?
— Четири години. Но се премести да живее в Калифорния и…
— Тогава съм сигурен, че всичко с правото върху земята е наред. — Джейсън взе хартия и писалка, написа някакво число и го подаде на агента. — Добре, какво ще кажете да ви платя толкова и да забравим за издирването на собственика?
— Трябва да проведа един телефонен разговор — каза агентът и пет минути по-късно се върна. — Къщата е ваша — рече той и извади ключовете от джоба си. — Мисля, че при това положение би трябвало да ги получите.