— Остави това на мен — рече Дейвид. — Всъщност остави цялата работа на мен. Джейсън ще ти помага във всичко и ще направи живота ти много по-лесен. Довери ми се!
Ейми му се довери, както правеше всеки в този град, и какво получи в крайна сметка? Всичко на всичко един мъж с ръст над метър и осемдесет и подигравателна физиономия, от когото й се искаше да избяга и да се скрие. Снощи, или по-точно тази сутрин, когато беше станала за кърменето в два, трябваше да си прехапе езика, за да не му каже нещо язвително, докато го наблюдаваше как оглежда дома й, присвил отвратено устни. Беше облечен в костюм, който сигурно струваше повече от къщата й, и Ейми усещаше презрението му. Искаше й се да каже на Дейвид да го разкара оттук, защото няма да позволи на този човек да се приближи до сина й.
Само че тогава си спомни какво й беше разправил Дейвид за този нещастен човек и разбитото му сърце. Гостът обаче изобщо не й изглеждаше потиснат, а по-скоро вбесен — вбесен на света, а може би и точно на нея. Когато накара Дейвид да си поговорят навън, страшно й се прииска да заключи здраво вратата и да се върне в топлото си легло.
Но не го направи и сега се налагаше да прекара цяла седмица с този неприятен мъж. Цяла седмица от живота си трябваше да търпи някой да й се присмива. Цяла седмица…
Но не можа да завърши мисълта си, защото през тънката стена се чу тупване, а след това — ужасеният писък на Макс. Ейми скочи от леглото и се озова в стаята на своя гостенин, преди да е успял да вдигне детето.
— Махайте се! — рече тя и отблъсна ръцете му, а после вдигна бебето и го притисна към гърдите си. — Шшт, миличко — прошепна, като го прегръщаше с разтуптяно сърце.
Беше паднало от леглото. Дали си беше ударило главата? Имаше ли му нещо? Сътресение? Мозъчно увреждане? Тя зашари с ръце по него, като търсеше отоци, кръв или нещо подобно.
— Мисля, че просто е изплашен — каза Джейсън. — Падна върху възглавницата, а и е толкова навлечен, че можете да го пуснете от прозореца на висока сграда и пак да не му стане нищо.
След това направи гримаса, която очевидно считаше за усмивка.
Ейми го изгледа вбесено. Макс беше млъкнал и сега се свиваше в кръста и придвижваше глава все по-надолу към гърдите й, за да покаже, че е гладен.
— Махайте се! — повтори тя на Джейсън. — Не ви искам тук.
Мъжът я погледна така, сякаш не разбираше английски.
— Казах да се махате! Уволнен сте!
Все по-трудно удържаше Макс, който се сви рязко надолу.
— Вземете си… телефона и напуснете!
Не й бе трудно да забележи, че е застанал до прозореца, за да говори по онова нещо, оставяйки бебето само на тясното легло. Нямаше намерение да поверява Макс в ръцете на толкова нехаен човек.
— Досега никога не съм бил уволняван — каза Джейсън с разширени от учудване очи.
— За всичко си има пръв път. — После, когато Джейсън не се помръдна, тя сви устни. — Нямам кола, така че ако не разполагате с превоз, се обадете на Дейвид. Ще ви дам номера му.
— Знам номера му — каза тихо Джейсън, като все още стоеше и я гледаше.
— Тогава го наберете! — рече Ейми и се обърна, като едва удържаше гърчещия се Макс.
После влезе в дневната, постави бебето върху двете възглавнички на канапето, като придържаше главата му с ръка, разкопча ядно нощницата си и извади едната си гърда. Макс веднага се вкопчи в нея и остана да лежи, загледан напрегнато в майка си, сякаш осъзнаваше, че става нещо.
— Вижте, аз… О, извинете! — каза Джейсън и се обърна гърбом към нея.
Ейми осъзна, че се е притеснил, задето я е видял да кърми. Тя дръпна бебешкото одеялце от облегалката на канапето и покри с него себе си и по-голямата част от бебето.
— Бих искал да получа втори шанс — каза Джейсън, все още с гръб към нея. — Аз… — едва не се задави с думата — сбърках, че оставих бебето само в леглото. Само че… ъъъ… просто се опитах да помогна. Чух го и затова го извадих от кошарката. Исках да поспите още няколко часа, това е всичко.
Личеше си, че всяка дума му засяда в гърлото. Човек можеше да си помисли, че никога досега не му се е случвало да се извинява. Не, всъщност — като се имаше предвид как процежда през зъби думите — изглеждаше, все едно никога през живота си не е грешил.
— Молите ме да ви дам втори шанс, когато става дума за живота на детето ми? — попита спокойно тя, все още загледана в гърба му.
Той се обърна бавно, видя, че се е покрила, и седна на креслото със слънчогледите.
— Обикновено не съм толкова… невнимателен. Често ми се налага да върша няколко неща едновременно и се справям. Всъщност се справям с всеки изникнал проблем. Дори мога да се похваля, че съм в състояние да се справя с всичко.