Не ми отне много време да се приготвя за излизане — бях понатрупал опит. Наметнах връхната си дреха и тихо се изнизах, преди да съм събудил съпругата си.
Предната нощ ми се бе разминало, но тази нямах намерение да си насилвам късмета. За моя радост, бях по-тих от мишка и не ме усети. Заключих след мен и тръгнах към колата. Очакваше ме поредната бурна нощ. Хубавото в цялата ситуация беше, че в управлението винаги имаше кафе и понички.
Когато влязох в стаята, където се помещаваше отдел „Убийства“, видях, че колегите са се събрали в почти пълен състав. Лицата им бяха мрачни, сякаш някой се бе промъкнал вътре и бе отмъкнал всичките понички (сега като се замисля, щях да бъда много радостен, ако това бе причината). Още с влизането си се запътих към кабинета на капитана. Подминах колегите, защото знаех, че няма нищо да споделят, без да съм говорил с началника. Той на свой ред ме посрещна с обичайната си навъсена физиономия, към която в момента имаше добавени и известно количество тъжни нотки. Посочи ми с ръка да седна, преди да говорим, сякаш цяла нощ щяхме да го правим. Послушах го и се настаних на кожения стол, който никога не ми е бил удобен. Налагаше ми се да седя тук и да разговарям с шефа единствено когато ми четеше конско. Защо ли този път да бъде различно?
— Какво се е случило, шефе? — реших да наруша първи мълчанието.
— Рикс пострада.
Първоначално си помислих, че ме будалка, но след като се загледах в лицето му, осъзнах, че казва истината. Заля ме огромна вълна от емоции — гняв, притеснение, страх, недоумение…
— Къде се намира той?
— В болницата. Получил е сериозни наранявания и е на командно дишане.
— Кой е виновен за случилото се? Нещастен случай или опит за убийство? Имате ли заподозрени? Някакви свидетели? — въпросите се изстрелваха от устата ми като „федерални“ куршуми по джихадист.
— По всичко личи, че е опит за убийство. Този път няма свидетели, което ни поставя в задънена улица.
— Къде е бил нападнат? — опитвах се да разбера колкото се може повече за случилото се. Ако в този живот ме беше грижа за някого повече от жена ми, то това беше Глен, макар и да не съм му го показвал. Винаги съм се държал по-надменно с него, сякаш ми е слуга, но никога с лоши помисли. Обичах да си правя майтап на негов гръб, а той носеше на шеги. Сега нямаше да може повече да носи нищо…
— В дома му — отговори шефът.
Разгневих се още повече. Що за наглост бе това?! Да нападнеш полицай в дома му… Започнах да се замислям дали нападението няма нещо общо с вчерашния случай. Да не би убиецът на Марк да се е опитал да отстрани Глен… а и още по-важно — Рикс познаваше Марк, аз също…
— Искам да отида в дома на Глен, трябва да огледам мястото!
— Няма ли да го посетиш първо в болницата? — Капитанът беше учуден от решението ми.
— Не! Ще го направя по-късно, първо желая да потърся доказателства.
— Ти си знаеш, Крис, но състоянието му е тежко и предполагах, че може би първо ще искаш да го видиш, защото може да е за последно.
Думите на началника ме смутиха. Наистина желаех да видя приятеля си в болницата, да го хвана за ръката, да му дам невидима сила, да му помогна да прескочи трапа… обаче, ако исках да открия нападателя, трябваше първо да бъда полицай и чак след това — приятел.
Сигурно изгубих повече от два часа в управлението и още половин, докато се придвижа до къщата на Глен. Въпреки че пътувах през нощта, се забавих. Причината за това беше, че домът му се намираше в краен квартал. Той обичаше спокойствието и тишината.
Затръшнах вратата на комбито и се запътих бавно към входната врата. На пръв поглед къщата изглеждаше много добре. Глен беше самотник, не беше от хората, които са склонни да споделят живота си с представители на другия пол. Носеха се слухове, че може би иска да го стори с такива от своя. И преди съм му гостувал, но поради далеч по-приятни причини. Той не бе от хората, които посрещат гости с желание. Смяташе другите за натрапници, наглеци, дръзнали да нарушат вътрешния му покой. Точно затова го бях посещавал по-малко пъти, отколкото тъща си.
Въпреки че Рикс живееше сам, вътрешният му ред и дисциплина бяха впечатляващи. В дома му винаги светеше от чистота, навсякъде цареше идеален ред, липсваше онзи характерен мирис на ергенска квартира (неженените ще ме разберат)… С една дума — мечтания уют, какъвто малко мъже бихме били способни да създадем.
Когато влязох в двора и надникнах през стъклото на гаража, видях, че колата му е току-що измита. Странно, като се има предвид, че когато се видяхме за последен път, бе дошъл със служебната. Още по-странен от това обаче ми се видя фактът, че когато влязох в къщата, от вътрешността ѝ се носеше нежен аромат на бегонии, придружен от уханието на прясно сготвена гозба. В къщата определено имаше някой. И да имах съмнения в това, тропотът, идващ откъм втория етаж, набързо ги разсея. Реших да се промъкна горе и да проверя кой вдига този шум.