— Слушам, шефе! — рекох в очакване, но отсреща не се чу глас, долових само тежко дишане. — Кой си ти и защо ме търсиш посред нощ?
— Ела в историческия музей и ще разбереш, но побързай, ако искаш първи да пристигнеш на местопрестъплението!
Докато попитам за подробности, непознатият бе затворил. Започнаха да ме глождят съмнения. Имахме два неразрешени случая, за които липсваха и улики, и заподозрени. Даже не знаехме дали става дума за един и същ извършител. А на всичко отгоре сега и някакъв смахнат ме търси по телефона, за да ме сюрпризира с объркваща новина. Вместо да разплитам загадките, те се заплитаха все повече. Нямаше смисъл да отлагам нещата за по-късно. Шестото ми чувство подсказваше, че непознатият не лъже.
Музеят изглеждаше по-мрачен от всякога, сякаш обвит с плътната пелерина на смъртта. Всяка една фибра в тялото ми усещаше студения повей на вятъра, който се впиваше директно в костите ми. Настръхнах като таралеж. Дали от студа, или от странното притеснение, което внезапно ме бе обхванало?…
Приближих се до входната врата на сградата и леко я побутнах. Беше отключена.
— Ехо… — подвикнах тихо към тъмнината вътре, но не получих отговор. Първата ми мисъл логично бе: „Къде, по дяволите, е охраната?“. Не ми трябваше много време да разбера. Като направих още няколко крачки към вътрешността на помещението, се препънах в нещо. Светнах с фенерчето си и видях на пода да лежи мъж в униформа. Приведох се над него и опрях ръка на гърдите му. Не дишаше. Тогава проверих пулса. Нямаше такъв. Човекът бе мъртъв. Преместих светлината от фенерчето върху лицето му. Видях подпухнали следи там, където телената примка на нападателя се бе врязала в шията му. Човекът беше професионално удушен. По всяка вероятност го бяха изненадали в гръб. Полазиха ме тръпки. Извадих мобилния от джоба си и набрах номера на управлението. Докладвах набързо на какво съм попаднал. Очаквах с нетърпение подкреплението. Точно в този момент осветлението в залата, в която се намирах, се включи. Замръзнах на място от изненада, не толкова от светлината, а от гледката, която се разкри пред очите ми. В средата на залата, небрежно подпрян на една от статуите, лежеше труп, в напреднал стадий на разложение. Съдебномедицинският експерт щеше да определи с по-голяма точност, но от това, което бях виждал на предишни местопрестъпления, можех да кажа с достатъчно увереност, че жертвата за последно е дишала преди около 5–6 дена. Миризмата беше ужасяваща. Храната в стомаха ми започна да се надига и бях готов всеки момент да се разделя с нея, но се овладях.
Приближих се по-близо до вмирисаното тяло. На пръв поглед не можех да различа от какъв пол е жертвата, но инстинктът ми подсказваше, че нещата са адски навързани. Уверен бях, че това е дело на сериен убиец — същият, който уби Марк, а след това се опита да погуби Глен. Напълно бях сигурен, че познавам отпреди жертвата, въпреки че в момента беше неразпознаваема. Лесно мога да пресмятам, а обаждането, което получих преди тридесет минути, не беше случайно. Убиецът нарочно ме насочи насам към местопрестъплението. Той искаше да бъда първият появил се. Най-вероятно ме наблюдаваше отнякъде и се забавляваше тайно. Само едно знаех — не е случаен човек, най-вероятно ме познаваше… и това ме притесняваше.
Десет минути по-късно колегите пристигнаха в музея. Някои от момчетата нямаха моята закалка и повърнаха. Медицинските екипи взеха проби от трупа, след което го опаковаха и закараха в моргата за аутопсия. Вечерта се очертаваше дълга. Знаех, че убиецът отдавна е избягал. Беше пресметлив, всичко бе планирал, така че нямаше смисъл да губя време и да си играя на гоненица с вятъра. Прецених, че ще бъде по-добре да отида в участъка, да пия едно кафе и да изчакам резултатите от изследванията на тялото и пневматичния пистолет от вчера. Така и направих.
Бях задрямал, когато полицай Лорънс дойде до мен и ме побутна.
— Хей, Крис. Готови са резултатите от аутопсията на трупа от музея. Искаш ли да ги видиш?
Той предвидливо носеше папка под ръка, където явно бе описана подробна информация относно случилото се с жертвата.
— Да, подай я насам. Ще ѝ хвърля едно око.
Взех я и я сложих на бюрото си. Станах само за секунди, колкото да си налея поредното кафе, и отворих папката. Отначало само гледах безразлично, преди аксоните в мозъка ми да загреят, да направят връзка и да осъзнаят какво се случва. Жертвата се казваше Миранда Стелинджър, на 45 години. За момент се вцепених и разпилях документацията по пода. Бързо се окопитих и събрах листите обратно. В мислите ми препускаха безброй спомени и догадки. Нямаше начин да бъркам, не беше случайност всичко, което ставаше напоследък. Миранда, ах, мила Миранда… С какво заслужи подобна смърт?!