Предполагам, няма да сте изненадани да научите, че с Миранда бяхме дълго време заедно в гимназията. Обичахме се, планирахме бъдещето си, смятах, че ще сме неразделни завинаги, но съдбата, както знаем всички, е лъжлива кучка. Щастието ни не продължи дълго: един ден тя ме изостави с думите, че прекалено много съм се влачел с мухльото Глен и това ясно показвало, че съм същият загубеняк като него. Тежко приех раздялата. Обичах я с цялото си сърце, но това не се оказа достатъчно. А сега първата ми любов лежеше в моргата, убита по изключително болезнен начин — в документите пишеше, че е била потопена в киселина. Не искам и да си представям каква болка е изпитала. Предполагам, че е умряла бързо, но при такова мъчение смъртта ти се вижда далечен блян.
Стигнах до извода, че убийствата имат връзка с мен и приятелите ми от гимназията. В първия случай потърпевш беше Марк. С него не бяхме кой знае колко добри приятели, но все пак имахме допирни точки. След това го последва Глен. Той беше нападнат в дома си и може би единствено уменията му, придобити в академията, бяха успели да предотвратят смъртта му, въпреки че и това можеше да се случи скоро. Той още не бе излязъл от кома и всички се притеснявахме за него. А сега и Миранда… Беше останала красива дори след всичките тези години, но неизвестният садист бе поругал хубостта ѝ по най-бруталния възможен начин, без да му мигне окото, и беше я превърнал в пихтиеста купчина разлагаща се плът.
Побързах да прибера документите от аутопсията обратно в папката, преди да ми е прилошало отново. Наред бяха тези за снетите отпечатъци от пневматичния пистолет. Разгледах набързо съдържанието им и то въобще не ме учуди. Навсякъде по пистолета имаше следи от Глен. Явно убиецът е носел ръкавици. Нормално беше отпечатъците да са на приятеля ми, все пак пистолетът беше негов, виждал съм го в гаража му.
По някое време сутринта се прибрах у дома. Жена ми вече се бе събудила и ми беше направила закуска. За съжаление, ми се гадеше дори само при мисълта за храна. Чувствах се като пребит. Имах спешна нужда от сън, дори за кратко.
4
И ето ме отново в леглото — седя напрегнат, галя косата на спящата си съпруга и чакам поредното позвъняване на телефона. Часът отново е някъде около три през нощта. Времето навън е отвратително. Снеговалежът се засилва, а термометрите показват доста градуси под нулата.
Замислих се, че ако пак се наложи да изляза в този студ, сигурно ще получа хипотермия. Наблюдавах телефона втренчено в очакване да позвъни, за да ми бъде съобщено за поредното убийство, но той мълчаливо стоеше на нощното шкафче. Проверих апарата да не би случайно да съм го оставил само на вибрация. Хм, не само това, ами се оказа, че и батерията му се е изтощила. Бръкнах в нощното шкафче, за да извадя зарядното устройство и се сепнах. Най-отгоре в чекмеджето имаше бял пощенски плик. Извадих го, като все още недоумявах как се е появил там, без да разбера. Писмото беше адресирано до мен, като адресът и трите ми имена съвпадаха до последната буква. Пликът беше залепен. Бързо го отворих и извадих писмото. Съдържанието му ме накара да ахна. Кой беше написал тези два реда? Кога? Защо?
Колкото и да не ми се искаше, трябваше да разбудя съпругата си, за да я питам дали знае нещо за мистериозното писмо. Побутнах я леко, да не я стресна в съня ѝ. Никаква реакция. Всяка вечер бе толкова изморена, че заспиваше като труп. Това счетоводство щеше да я съсипе…
Сръчках я по-здравата и прошепнах: „Мила!!! Събуди се!“. Тя най-сетне се сепна и се размърда недоволно.
— Скъпа, будна ли си вече?
— Ами да, след това земетресение, което ми причини… — измърмори кисело тя. — Какво искаш?
— Мила, в нощното ми шкафче има писмо, което е адресирано лично до мен… питах се по кое време си го получила и защо не ми каза по-рано?
— Какво писмо?
Почувствах се като ударен с огромен чук по главата. Ако тя не знае за писмото, тогава как се е озовало у дома? Нима някой е влизал вкъщи? Притеснението ми се засили, заплашваше да се превърне в параноя. Скокнах от леглото като опарен. Съпругата ми ме изгледа странно.
— Дейвид, какво се случва с теб?
Замислих се, дори не сметнах за нужно да отговарям на въпроса ѝ. Всичко бе толкова странно. Непознат човек влиза у дома, оставя писмо в нощното ми шкафче, след което си тръгва необезпокояван, без някой да го забележи, без да открадне каквото и да е. Когато към това се добавят и предходните убийства, цялата ситуация придобиваше налудничавостта на евтин холивудски екшън.