След известно време се опомних и реших да отговоря на жена си, преди да ме е сметнала за луд. Сигурно замисленото ми изражение с полуотворена уста я е навело до подобни мисли.
— Няма нищо, миличка. Явно съм бълнувал нещо. Не се притеснявай, заспивай!
Все още сънена, тя измърмори, че това е най-умното нещо, което съм казвал в близките часове, легна си обратно и се завъртя към стената.
Изчаках няколко минути, докато се убедя, че сънят я е хванал в клопката си, и чак тогава разгънах писмото, за да прочета съдържанието му отново.
Написаното беше кратко и ясно — „Инспектор Милър, елате САМ в северното гробище, ако желаете да разплетете случаите с вашите съученици от гимназията“.
Нямаше съмнение, че писмото е написано от убиеца. Но недоумявах кога трябва да отида на указаното място. Не беше упоменато в текста, но някак си вярвах, че става дума за сегашния час — четири през нощта. Всички трупове бяха открити около това време. Тъй като бях убеден, че си имам работа със сериен убиец, то вярвах, че той не би изневерил на принципите си дори за една нощ.
Облякох най-дебелите си дрехи, за да се предпазя от студения вятър, който вилнееше навън, взех и пистолета си. Отне ми повече от час, за да стигна до гробищата. Снежните преспи бяха причината да изоставя автомобила малко преди да наближа входа на „дома на мъртъвците“. Наложи се да газя в дълбокия сняг, докато навляза достатъчно навътре. Северните гробища са най-малките като площ, в сравнение с другите три в града, но това не означаваше, че ще ми бъде лесно да открия убиеца. Особено в това време.
Продължих предпазливо да си пробивам път през натрупалия сняг, приближавайки сградата, където се извършват обредните дейности. Сякаш краката ми сами ме мъкнеха натам, подсказвайки къде ще открия търсеното. Оглеждах се във всички посоки, доколкото беше възможно, тъй като видимостта бе силно ограничена заради обилния снеговалеж.
Пристигнах до ритуалния дом, допрях ръката си на дръжката на вратата и натиснах смело. Предполагах, че ще е отключено — така се и оказа. Влязох, отръсках снега от дрехите си и свалих качулката. Обходих помещението с поглед. Електрическото осветление не работеше, но за сметка на това няколко дузини свещи излъчваха слаба светлина. Вътре не бе много топло, но в сравнение със свирепите условия навън направо си беше жега. Очите ми явно посвикнаха с мъглявата светлина, понеже засякоха на няколко крачки срещу мен силует на човек. Първоначално се сепнах от неочакваната поява на непознатия, ала бързо се окопитих.
— Интересно място за среща… — подхванах разговор.
Човекът не отговори.
Мълчахме около минута, преди напрежението да ме изнерви и да ме накара да задам следващия си въпрос:
— Защо ме удостояваш с честта пръв да разбирам за жертвите ти? С какво съм по-специален от колегите си?
Думите ми очевидно провокираха непознатия и той се включи в разговора:
— Защото вие, инспекторе, сте кулминацията на цялата история, както казват някои хора. Вие сте черешката на тортата или краят на филма. Наречете го както ви допада повече.
Гласът ми звучеше много познато, сигурен бях, че знам кой е човекът, много ми напомняше на… По дяволите! Та това е…
— Е, инспектор Милър? Съгласен ли сте с мен? — Докато говореше, той се придвижваше бавно напред. Постепенно започна да се появява на светлината на свещите и аз успях да различа лицето му, чертите, които познавах по-добре от моите собствени.
— Глен! Как е възможно това? Та ти… ти си в клиниката, в кома си. Това не е възможно…
— Напротив, Дейвид. Стоя пред теб в целия си блясък, непокътнат… за разлика от други наши общи познати.
Докато говореше, успях да съзра в ръцете му огромна книга, или по-скоро нещо от рода на овехтяла тетрадка. Държеше я внимателно и нежно като новородено бебе.
— Какво е това в ръцете ти, Глен? И мен ли смяташ да убиеш? И то с това… — посочих пренебрежително предмета в ръцете му.
— Да, Дейв. Смятам да те убия, но разбира се, няма как да го сторя с лексикона си.
— Лексикон ли? — зяпнах аз, вече тотално объркан. Та какво му бе специалното, за да го донесе тук в такъв момент?
Той погледна към него е нежност и отвърна:
— Лексикон, да. В него се крият всички отговори за действията ми. Вътре са описани униженията, които съм търпял през годините от теб и приятелите ни. Винаги сте ми се подигравали, никога не сте ме вземали насериозно. Унижавахте ме пред другите, обиждахте ме, плюехте ме, даже сте си позволявали и физическа саморазправа… и защо — защото съм бил различен! Ами, познай — и вие сте различни за мен! Затова другите си понесоха наказанието, а тази нощ е твой ред.