Секунда по-късно тялото на Глен се свлече на пода. Мислех, че ще изпитам съжаление, тъга или някакво друго чувство, което приляга на подобен драматичен финал. Усетих обаче единствено облекчение, че през цялото това време, в което сме дружили заедно и понякога дори сме споделяли един покрив, той не е успял да се добере до задните ми части.
Животът е странен. В един момент преследваш сериен убиец, а в следващия се оказва, че ти си жертвата…
В едно съм сигурен — когато се прибера у дома, ще намеря най-голямата чаша за уиски, ще метна вътре две-три кубчета лед, ще си налея щедра доза Glenmorangie6, ще я изпия на екс и ще оправя жената. Не за друго, а за да се уверя, че не съм прихванал от наклонностите на Глен.
Куфарчето на дявола
Както всяка сутрин в големия град и тази не беше по-различна. По улиците се усещаше натежалият летен въздух с привкус на изгорели газове от превозните средства. Тротоарите бяха все така прашни и непочистени. Прегладнели бездомни кучета се ровеха из кофите за смет, а мърляво циганче, с прокъсани дрехи като парцали, седеше с канче в ръка и просеше стотинки от случайните минувачи.
Мирослав Стефанов беше тръгнал към фабриката за производство на дървени играчки — неговата месторабота. Там имаше натрупан солиден стаж. Въпреки това нямаше късмета да се издигне поне до началник-смяна. Работното му място се намираше на няколко спирки с градския транспорт от общежитието, където живееше отскоро. Всеки ден прекосяваше това разстояние пеша.
Смяната на Мирослав беше към своя край. Тошко — колегата му, с когото най-много се разбираше в работата — се приближи към него. Разликата в годините им беше повече от видима, това момче можеше да му бъде син. Мирослав беше навършил четиридесет и пет преди три месеца, а колегата му — двадесет и три. Младежът беше единственият му приятел. Работеха заедно от няколко години насам.
— Чичо Миро, ще те водя ли след работа на по бира?
— Не мога, Тоше, зает съм.
— Ти всеки път минаваш с този номер, ще спра да те каня вече — с усмивка на лицето изрече момчето.
Възрастният мъж погледна тъжно събеседника си. И днес му липсваше настроение, както всеки друг път от предходните дни.
— Трябва да тръгвам — рече, — ще се видим отново утре.
— Както кажеш, началник.
Мирослав Стефанов обичаше колегата му да го нарича с тази дума, така се чувстваше горд, представяше си, че се е издигнал в йерархията и разиграваше в главата си най-различни сценарии, в които беше истински шеф и нареждаше на подчинените си. Ах, колко хубаво е човек да има мечти, поне за момент да се откъсне от реалността и да си представи нещата такива, каквито никога не биха могли да бъдат.
За всичките четиридесет и пет години, през които бе живял, съдбата му беше предлагала и хубаво, и лошо. Като млад имаше любеща съпруга, тя го беше дарила с момиче и момче, които, ако бяха живи, сигурно сега щяха да бъдат на възрастта на колегата му. Зловеща катастрофа, на пътя между родното село на жена му и столицата, взе своите жертви, измежду които беше и семейството му. С времето болката притъпя, но алкохолът, с чиято помощ той търсеше утеха, проби напълно душевната му защита. Превърна се в част от упадъка на обществото. Вече нямаше семейство, имоти, пари и най-вече вяра. Не притежаваше нищо.
Оставаха няколко пресечки до квартирата му, когато го връхлетяха приятни и същевременно болезнени спомени от миналото. Седеше на дивана и гледаше световното първенство по футбол във Франция. Близнаците му, тогава четиригодишни хлапета, търчаха като развързани кучета и се блъскаха от време на време в неговите крака. Миро си пийваше блажено от леденостудената бира и замезваше с ядки, а от кухнята се носеше ароматът на прясно изпържена риба. Сигурен беше, че в този момент все още можеше да си спомни семейния уют, който навремето приемаше за даденост.
Неусетно, докато спомените властваха над ума му, се спъна в нещо и залитна. Успя да запази равновесие и погледна надолу към това, което му препречи пътя. На тротоара пред него лежеше метално куфарче. Не разбираше как се е озовало тук, но без много да му мисли, се пресегна и го взе. Провери дали случайно не е отключено. Както и очакваше — не беше. Хвана го за дръжката и реши да го вземе със себе си вкъщи. Там щеше да се опита да го отвори, вътре можеше да има нещо ценно — пари, бижута или дори злато.
Прибра се в общежитието, което се намираше на последния етаж в малко триетажно блокче, от чиито външни стени се лющеше мазилка. Уморено седна на прокъсания фотьойл, който някога е бил част от холна гарнитура. Замисли се за изминалия ден и за отминалите години в живота си. Навремето имаше всичко, а сега, по дяволите, какво притежаваше? Нищо, нямаше нищо. Беше пропилял живота си, загубил тръпката и желанието за съществуване, но това куфарче може би щеше да промени нещата, или пък не… Придърпа го, сложи го в скута си и започна да го оглежда. Надяваше се, че ще намери начин да го отвори без ключ. Ако имаше чук и отвертка, щеше да му бъде лесно, но сега трябваше да се оправя без тяхна помощ.