Куфарчето имаше две ключалки, по една встрани от дръжката. Белият му цвят се сливаше с този на стените в стаята. Благодарение на черните кантове в ъглите му човек можеше да го различи в помещението. След едночасово мъчение, с помощта на лъжица и нож, Миро успя да го отвори. Остана разочарован. Вътре нямаше нищо. Запрати куфарчето към стената, металът изкънтя с пронизващ ушите звук. Толкова много се мъчи да го отвори, а вътре липсваха каквито и да са ценности. Изправи се нервно, след което се върна на фотьойла да поспи, но преди това отвори поредната бутилка с ракия.
Мяташе се в съня си неспокоен. Добре познатите образи на изгубеното му семейство го бяха навестили отново. Навън се беше развилняла лятна буря. Едри капки тропаха силно по прозорците на квартирата, сякаш някой стреляше по стъклата с въздушна пушка. Стряскащите звуци го събудиха. Миро подскочи от креслото. Лицето му беше обляно в пот. Не успя да види колко е часът, но навън беше тъмно, а през прозореца периодично проблясваха светкавици. Тялото му започна да трепери. Побиваха го тръпки. Космите по торса му настръхнаха, като на котка, усетила опасност. Атмосферата в квартирата беше потискаща, мрачна, злокобна, сякаш щеше да се случи нещо лошо. До вчера не можеше да си поеме дъх от задушните горещи нощи, а тази нощ, студена като гроб, го караше да се чувства уплашен като малко дете, страхуващо се от измислени чудовища, които се спотайват под леглото. От години насам не бе изпитвал подобни чувства.
Изправи се плахо от фотьойла и се запъти към мивката, за да си налее чаша вода. Надяваше се да прогони страха, който внезапно го връхлетя. Не успя да достигне целта си. Причината беше онова куфарче, намерено по-рано през деня. Двете му метални страни бяха зейнали срещу него като паст на кръвожаден звяр. Погледът му се прикова от съдържанието на куфара. Спомни си, че го запрати ядосано към стената, след като го беше проверил и то се оказа празно.
Сега от неговата вътрешност се белееше нещо подобно на лист хартия. В гърлото му се събра жилава слюнка, която заседна и сякаш се вкамени. Опита се на два пъти да я преглътне, но безуспешно. Наложи се да я изплюе на пода, но въпреки това очите му не отделяха поглед от съдържанието на предмета. Дълго време се взираше в куфара и имаше чувството, че той също го наблюдава. Погледната отстрани, ситуацията изглеждаше безумна — все едно два хищника се дебнат.
Постепенно чувството на страх и безпомощност отмина и тогава Миро се реши на смелия ход — да го разгледа отблизо. Наведе се и посегна към хартиения лист. На допир беше много по-грапав от обикновена хартия и дебел като кадастрон. Обаче нито беше кадастрон, нито обикновена хартия. Материята изглеждаше непозната. Притеснението му започна да се завръща. Какво ли пък беше това и откъде се появи вътре? Докато си задаваше тези въпроси, листът започна да трепти. Мирослав Стефанов усети движението му и го хвърли на земята. Извърна тялото си и плахо се настани върху фотьойла, без да сваля поглед от него. Върху трептящия лист започнаха да изскачат някакви инициали в червен цвят. Миро подскочи едновременно с появата на буквите. Странните случки започнаха да се увеличават. Имаше някаква загадка около това куфарче, но нямаше как да я разплете, докато стоеше встрани, вцепенен от страх. Престраши се и грабна нашарения лист. Приближи го до лицето си и започна да го оглежда. Осъзна, че инициалите не са някакви непознати символи, а съвсем нормални букви. Постепенно започнаха да изписват думи върху хартията. Той се зачете. „Скръбна вест“. Какво ли означава това? — питаше вътрешният му глас. Имаше само един начин да разбере, трябваше да продължи с четенето. Умът му подсказваше, че само на едно-единствено място встъплението започва с тези две думи и то беше… Некролог… Дали това наистина е некролог? Да не би да сънува или е прекалил с пиенето… Но всичко изглежда толкова истинско! Няма как да сънува. Трябва да продължи с четенето, некрологът му го казва, той му заповядва, сякаш има собствена воля. Какво, по дяволите, се случва тук? Нима този лист хартия може да говори? Нима той има собствена душа?
Разкриха се и останалите думи на листа. Миро започна да ги чете бавно. Минута по-късно лицето му пребледня. Той заприлича на човек, който току-що е видял призрак. Пръстите на ръцете му трепереха, но не от хладината, която се просмукваше през влажните стени на общежитието. Причината беше в написаното: