Прехвърлянето на кораба от 2043 година в миналото беше към своя край. Той се разтресе мощно, железният му скелет започна да пука подобно изтърканите стави на старец. Озова се насред океана, излъчвайки яркозелена светлина. От задната част на „Химера“ излизаше гъст пушек, а по корпуса подскачаха огнени езичета. Екипажът му бе смутен. Всички бяха замаяни и отпаднали, с притеснение очакваха заповедите на капитана. Той също усещаше напрежение в областта на гърдите, сякаш не му достига въздух. Бързо успя да се съвземе от транса, в който бе изпаднал по време на пътуването. Свърза се боцмана и нареди:
— Смит, кажи на момчетата по най-бързия начин да изгасят пожара в задната част на кораба! Искам след това да направите оценка на щетите!
Почеса запотеното чело и даде следваща команда:
— Потърсете на радиолокатора най-близката земя, трябва да акостираме възможно най-скоро и да отстраним повредите!
Всеки от екипажа получи нареждания и се задейства по поставените задачи. Кръжаха из кораба като пчели работнички. Бяха заобиколени от вода до хоризонта. Корабът бе тежко повреден, двигателите бяха прегрели, а две от турбините — неизправни.
Плаваха из безкрайните води вече месеци, някои от моряците отброяваха изминалите дни подобно на затворници, които драскат чертички в пандиза. Бяха плавали на север, запад, юг, най-различни координати — места, където трябваше да бъдат Европа, Азия, Африка, Австралия. За тяхна изненада не успяха да открият суша. Отчаянието започваше заплашително да нараства и да превръща дисциплината на кораба в недоволство. Бяха избрани кандидатите с най-стабилна психика, военно обучение, физическа подготовка и издръжливост, но никой от тях не бе подготвен за случващото се сега. Дните се точеха като месеци, а месеците като години.
Беше поредният дъждовен ден, засякоха присъствието на непознат обект насред нищото. Капитанът обяви пълна бойна готовност до второ нареждане. Опитаха да установят дали обектът е плавателен съд, или нещо друго. Капитанът даде нареждане на кормчията да насочи „Химера“ нататък. Корабът пое зададения курс. Половин час им бе нужен, за да се доближат така, че да го виждат. Обектът изглеждаше странно. Приличаше на нефтена платформа, но прекалено голяма, направо огромна. В едната посока се простираше на около двеста-триста метра, но в другата се губеше в далечината. Беше ограден от метални стени, изградени от всевъзможни железа. Точно срещу тях имаше импровизирано малко пристанище с няколко лодки, а над него — отвор, наподобяващ вход към вътрешността му. Корабът спря на безопасно разстояние от непознатата конструкция. Капитанът извика трима от най-доверените си хора; въоръжиха се и потеглиха да проучват мястото.
Доплаваха и вързаха моторните лодки за метални халки, прикрепени към колове от същия материал. Стълбовете бяха плътно захванати с куки за железата, които образуваха импровизирана стена. Отблизо тя беше по-висока, отколкото се виждаше от палубата на кораба — около дванадесет метра. На фона на огражденията пристанището беше малко и тясно, имаше място за приблизително пет-шест лодки. Към вътрешността водеше стръмна хлъзгава стена, висока не повече от десет метра, по която бяха прикрепени плътно до стените износени от времето въжета. Възлите по тях очевидно служеха за катерене. Капитанът поведе моряците към въжетата и започнаха да се изкачват. След минути стигнаха до палубата на нефтената платформа, но първият от тях падна безмълвен на земята. От шията му стърчеше мъничка стрела, която почти не се забелязваше. Морякът се затърчи, а от устата му блъвна пяна. Секунди по-късно конвулсиите на тялото му секнаха внезапно. Останалите трима нямаха време за реакция. Бяха обградени от малобройна армия — очевидно изгладнели мъже, жени, деца и старци. Малките ги наблюдаваха със страх в очите, но въпреки това държаха огромни камъни в ръцете си, готови всеки момент да ги запратят по тях. Старците пък на свой ред подскачаха от крак на крак и опитваха да ги мушкат с дървени прътове. Жените напяваха на непознат език странна мелодия, от която ги полазваха тръпки. По-младите и силни мъже държаха импровизирани боздугани, изработени от стоманени тръби, на чиито краища, на ръждиви вериги, висяха метални гюлета.
— Моряци, стойте неподвижни, без резки движения! — заповяда капитанът.
Недохранен мъж на около шейсет се приближи към новодошлите.
— Кои непознати човеци? Защо тук дойде? Какво иска наше село?
Капитан Пикман се сепна, почти нищо не разбра от казаното, но бързо успя да се осъзнае и отговори:
— Идваме с мир! Ние сме от американския военноморски флот, търсим място, където да поправим кораба си.