Сбирнщайн се делеше на три градове държави: Градът на Аристотел, Монополи и Манхатън майна. Манхатън майна се състоеше от три общности или така наречените жилищни комплекси. Първият от тях беше „общността на феминистките“. В него си бяха устроили дом всички живи жени на планетата. Те бяха намразили мъжете до такава степен, че даже омъжените от тях бяха убили съпрузите си, преди да се присъединят към женската общност — мястото, където всички представители на нежния пол бяха равноправни. Другите две общности се страхуваха от тях, наричаха техния дом „кошера“ и никой не се осмеляваше да се опълчи срещу надигащата се женска сила. Носеха се слухове, че „общността на феминистките“ е станала толкова могъща, че планирала да атакува Монополи.
Вторият жилищен комплекс беше „общността на викингите“. Той бе най-малкият от трите и бе населяван от всички доблестни мъже, оцелели след апокалипсиса. Числеността им след последното човекоброене на общностите възлизаше на около петдесет души. Но в момента точната цифра се знаеше само от представителите на самата общност. Причината за това бе непрекъснатата война между жилищните комплекси в Манхатън майна. От Града на Аристотел официално прекъснаха всякакви опити за броене, защото това водело до огромна опасност за националната сигурност. В близкото минало „общността на викингите“ бе с най-много представители, обаче значителна част от тях бяха избити от жителите на „кошера“, а хиляди други — дезертирали в третата.
Последната общност включваше деветдесет и два процента от жителите на Сбирнщайн. Нейното име бе „клуб на истинските мъже“, или както я наричаха останалите жители на някогашна България — „конче-вихрогонче“. Населяващите я бяха доказали се „мъже“ с желание (а и умения) за ласки към представители от своя собствен пол.
19 декември, Манхатън майна, „общността на викингите“.
Сър Джон махна уморено с ръка на един от своите „братя“ и погледна през прозореца навън, стиснал здраво металната решетка с изморените си ръце. Зимата вече беше дошла, хладният въздух, навлизащ в помещението, пронизваше дробовете му. Лицето му трепна за миг, скулите се раздвижиха. Той видя нещо отвън, което го притесни.
— Уилям! — изкрещя дрезгаво. — Уведоми Кирчо веднага да се качи при мен!
Младото момче хукна към стълбището на замъка, в който се намираше щабквартирата на общността им, и не след дълго пристигна заедно с друг човек, висок около метър и деветдесет, с гарвановочерна коса, тъмнокафяви очи и червен плащ, спуснат по гърба му.
— Търсили сте ме, сър Джон. Усещам напрежение по лицето ви, предполагам, че ме викате за нещо важно.
— Точно така, Кирчо — отвърна му брадатият старец. — Откакто настъпи апокалипсисът, всички високотехнологични устройства, създадени от човека, не съществуват, обаче нещото, което видях отвън, породи съмнения в мен.
Тримата присъстващи едновременно погледнаха през прозореца и впериха поглед към онова, което бе притеснило сър Джон. Гледката ги изненада. Пред портите на замъка стоеше изправен небезизвестният корейски професор от общността „конче-вихрогонче“ — Пе Дер Чо и държеше в ръцете си нещо, наподобяващо жена. Очите и на тримата се изцъклиха. Зачудиха се как е възможно някой като доктор Чо да залови жив представител на „кошера“. Сър Джон и Кирчо се спогледаха, след което вторият излезе от помещението забързан. Слезе по стълбите и се запъти към стаята на охраната, която се намираше на приземния етаж в замъка. Осветлението беше мъгляво, тъй като горяха само десетина църковни свещи. Ресурсите бяха на изчерпване и затова сър Джон беше наредил през нощта осветлението да бъде намалено до минимум. Кирчо издири началника на стражите и заедно с дузина воини излязоха навън. Жителите на „комплекса“ сглобиха набързо бойна формация и се запътиха към професора. Доближиха го на безопасно за тях разстояние и Кирчо заговори сдържано: