— Американо какво? Пак каже, човеко! — неразбиращо го погледна кокалестият старец.
— Ние сме американци, от месеци плаваме, но така и не успяхме да намерим суша. Корабът ни е повреден, а провизиите ни свършват и ако скоро не умрем от жажда, то гладът ще ни довърши. Това е единствената суша, която успяхме да открием…
— Суша, ха-ха — изсмя се нагло старчето, прекъсвайки капитана. — Каква суша мисли странника тук има. Непознат човек глупав. Той не знае, суша няма от много луни насам! Навсякъде вода, прокълната вода, изгаряща дробове нас. Никой не пие голяма вода, навсякъде нея — от велик зъл Никрак’ха. Суша отдавна няма.
— Как така я няма?
Старецът недоумяваше каква е причината човекът със странните дрехи да не разбира думите му. Та той самият знаеше, че са се сменили четири поколения старейшини, а водата така и не се бе отдръпнала. Значи суша нямаше, а чужденецът или беше много глупав, за да не знае това, или беше враг от далечните племена. Трябваше да изяснят произхода му и старейшината да реши неговата съдба и тази на хората, дошли заедно с него.
— Ела, аз води теб вожд. Той обясни всичко и каже какво прави вас. Ти и твои хора предупреждавам, не бяга, инак вие стане храна големи риби!
— Момчета — обърна се капитанът към приближените си, — да послушаме стареца, за да не последваме примера на клетия Руфъс!
Придвижваха се навътре към това странно място, придружени от две дузини местни, които зорко ги наблюдаваха. Високите им кубинки тропаха по железния под, издавайки глух метален стон. От всички страни любопитно ги наблюдаваха жени и деца в одърпани парцали. Нещо страшно се бе случило тук, но все още не знаеха какво е то. Изградени бяха постройки, които играеха ролята на къщи. Стигнаха до единствената двуетажна сграда в селото, в която сигурно се намираше вождът им. Отвън пазеха двама полуголи чернокожи. Те държаха копия в ръцете си. Стояха на пътя им, като не позволяваха да преминат навътре. Капитанът даде нареждане на хората си да спрат, като вдигна високо ръка. Тогава хилавият човечец скокна най-отпред и заговори на пазачите:
— Щум, химим, ни паса, бял храна довтаса.
Двамата пазачи се ухилиха един на друг и започнаха приповдигнато да говорят в хор на същия непознат език:
— Таса, таса, хамум ам, ам паса.
На единия от тях му потекоха лиги от устата, а другият продължи истерично да се смее, издавайки на показ развалените си и пожълтели зъби, след което затрака в такт с тъпата част на копието си по железния под.
— Тези двамата ми изглеждат леко стряскащи — накъсано рече слабо, младо момче от екипажа, с рижа коса и плъзнали лунички по лицето, придаващи му вид на човек, болен от дребна шарка.
— Докторе, ако обичате, бъдете по-сдържан! Не трябва да показваме, че ни е страх от тях. Изглеждат като членове на някаква примитивна секта — смъмри го капитанът.
Хилавият човечец, който ги придружаваше, направи още крачка напред и двамата яки пазачи отдръпнаха копията си, за да пропуснат непознатите да влязат. На първия етаж помещението бе съвсем празно и те поеха към втория. Никак не се учудиха, че стълбите също са от желязо. Качиха се бързо горе, където ги посрещна млада, сигурно непълнолетна девойка в оскъдно облекло от парцали. Впечатли ги неподправената ѝ красота. Дълга черна коса на огромни букли се спускаше волно зад гърба ѝ като водопад. Загорялата ѝ кожа придаваше допълнителен сексапил, а очите ѝ с цвят на метличина в лилав оттенък можеха да предизвикат война като тази при Троя. Момичето изглеждаше притеснено и ги погледна жално. От очите ѝ се търкулна сълза, но въпреки това им се усмихна късо и сякаш прескочи искра. Посочи им с показалец съсухрен старец, който ги чакаше в дъното на помещението. Седеше на дървен стол и гледаше право към тях.
— Халиб, обезоръжи чужденците и след това ни остави насаме! Трябва да говоря с тях — заповяда той, обръщайки се към мършавия мъж.
Вождът изглеждаше така, сякаш бе прехвърлил стотина лета, но въпреки пределната възраст, в говора му имаше стаена енергия, сила да властва над другите. Бръчките по лицето му бяха дълбоки, отпуснатите клепачи почти закриваха очите му, а побелялата коса, която стигаше до кръста, излъчваше все още не отминало величие.
— Приемете нашите скромни извинения за създаденото неудобство, вожде. Ние сме от американския флот. Идваме с мир.
— Разбрах по-рано кои сте, но можете ли да ми обясните как сте от американския флот, при положение че вече повече от сто и петдесет години не съществува понятието флот, да не говорим за държави или граници между тях?
— Ние участвахме в таен правителствен експеримент през 2043 година и трябваше да се прехвърлим назад във времето, но докато течеше експериментът, нещо се обърка и корабът ни се повреди. Така попаднахме при вас. Лутахме се без посока и тъкмо когато бяхме изгубили надежда и мислехме, че ще умрем насред океана, без отново да имаме щастието да стъпим на твърда земя, попаднахме на селището ви. А коя година е сега? Да не би да сме се върнали прекалено назад във времето?