— Ама вие май нищо не знаете — рече вождът отегчено. Повдигна избелелите си вежди и погледна капитана право в очите. — В момента е година 127-ма от новия свят или, ако го разглеждаме по старите календари, то сега трябва да бъде 2227 година.
— По дяволите! — изруга капитанът. — Станала е грешка във времевия тунел и при прехвърлянето сме се озовали в бъдещето!
— Светът напълно се промени — продължи вождът, — постепенно с годините водата заля целия свят. Но причината за това е друга. През двадесет и първи век хората са мислели, че ако някога настъпи краят на човечеството, то самите ние ще сме виновни, обаче не стана точно така. Преди 127 години Земята бе ударена от огромен метеорит, срещу който човечеството нямаше как да противодейства. Този метеорит беше привлечен от магнитните бури, които вилнееха на Земята вследствие на Голямата война.
— Голямата война?
— Правилно ме чухте, като приключи, я нарекохме така, защото причини апокалиптични щети. Навремето някои я наричаха Третата световна, но за нас тя си остава с това наименование. Унищожила е повечето живи организми на планетата ни. Това не се е случило веднага. Първо започнали киселинните дъждове, които могат да разяждат плътта, след това дошли силните ветрове с невиждана дотогава скорост, а накрая и магнитните бури, които привлекли метеорита. След сблъсъка му с планетата катаклизмите приключили, или поне така си мислели хората. Животът на Земята бил почти заличен, но човечеството някак си успяло да оцелее и да изгради един нов свят, в който властващ господар е водата и създанията в нея. Намирате се точно в този нов свят.
Капитан Пикман погледна към моряците. Струваше му се, че сънува и очакваше всеки момент да се събуди, но за негово огромно разочарование случващото се в този момент бе действителност.
— Добре, но как така водата е заляла всичко? — запита капитанът.
— Климатът — отговори вождът. — В него е отговорът. Казваш, че от месеци плавате из океана и не сте успели да намерите суша?
— Да.
— А направи ли ви впечатление, че дъждът не спира да вали? А в момента не забелязвате ли, че се е смрачило?
— Ами… — замисли се Пикман — да, но бяхме притиснати от по-сериозни проблеми.
— От удара на метеора до днес непрекъснато вали дъжд. Земята буквално се наводни и всяка суша, дори и най-високите точки по света, остана под вода. През годините ние, оцелелите, успяхме да изградим няколко съоръжения, подобни на това, в което се намирате. Те се превърнаха в нашите убежища и домове. Но имаме друг проблем, който няма нищо общо с глобалната катастрофа.
Тримата от екипажа на „Химера“ имаха чувството, че са попаднали в някакво долнопробно предаване по телевизията, в което си избират хора на случаен принцип и си правят с тях безвкусни шеги. Случващото се изглеждаше толкова абсурдно… Навън дъждът плющеше безотказно, старецът срещу тях, наподобяващ индиански вожд, бе съвсем реален и всичко, което им разказа досега…
Капитан Пикман разтръска леко главата си. Опитваше се да проумее чутото, затова попита:
— Ако катаклизмът не е основният ви проблем, то какъв е той?
— Гладът — отсече. — Понякога успяваме да направим добър улов. Хвърляме мрежи и ловим риба, но в повечето случаи не остава за нас. Тя бива изяждана от съществата в океана.
— Какви същества? — прекъсна го притеснено доктор Стенд.
— Никрак’ха — духовете във водата. Това са много опасни чудовища, морски същества, мутирали с годините. Не ни позволяват да ловим риба, дори те ловят нас. Племето ми е отчаяно и нямам представа още колко време ще оцелеем.
— Защо не потърсите помощ от другите съоръжения? — за пръв път, откакто бяха на платформата, продума боцман Смит.
— Не можем да стигнем до тях. Няколко пъти опитахме да пратим лодки с хора натам, но те така и не се завърнаха. Всичките бяха потопени скоро след тяхното отплаване, а ние от платформата чувахме виковете на хората си и нямаше как да им помогнем. Знаехме какво се е случило, морските създания са ги изяли. На една от тези експедиции беше най-малката ми дъщеря — Морско цвете. И нея загубих.
Моряците не бяха никак очаровани от информацията, която получиха. Всичко звучеше толкова налудничаво и нереално. Капитанът обмисляше различни варианти за напускането на този времеви тунел, ала знаеше, че единствено корабът им може да ги измъкне оттук, стига да не е сериозно повреден. Трябваше да измисли друг начин, но не вярваше, че тукашните хора имат възможностите да им помогнат. Даже обратното. Въпреки че вождът се държеше дружелюбно с тях, капитанът имаше усещането, че всичко това е само за заблуда. Шестото му чувство го предупреждаваше за опасност, а то никога досега не го бе подвеждало.