Настъпи неловко мълчание и от двете страни. Хапваха, без да разговарят, и се споглеждаха.
— Скъпите ни гости желаят ли да им разкажа една поучителна история? — запита домакинът.
Капитан Пикман кимна.
Отново настъпи временно мълчание, след което вождът рече:
— Разбрахте ли каква е поуката? — Не изчака отговор и продължи: — Че не е редно да си врете носа в чуждите работи.
Членовете от екипажа на „Химера“ усетиха накъде вървят нещата. Вдясно от тях двамата пазачи, които по-рано бяха изгонени, пълнеха с вода огромен казан.
Сигурно предстоеше кулминацията на вечерта и голямото угощение, но по всичко изглеждаше, че те тримата щяха да бъдат гощавката. Трябваше да действат моментално, защото най-вероятно щяха да послужат за вечеря.
Единият пазач слагаше подправки в казана, другият енергично разбъркваше, от време на време потапяше пръст вътре и после го облизваше да провери вкуса.
Дузина местни, с копия и ножове в ръце, изскочиха изведнъж от нищото и заградиха капитана и спътниците му. Те бяха станали от масата и планираха да се изнижат към кораба, обаче хората от племето бяха предвидили това и преградиха пътя им за бягство.
— Къде си мислите, че отивате? — запита ги старейшината.
— Ами ние… — запелтечи капитанът — имаме спешна нужда да посетим тоалетната…
— И тримата ли?
В този момент капитан Пикман изпита силен яд, че няма как да разчита на пистолета си. Опита се да проточи неизбежното с мълчание и докато печели време, да измисли някакво решение за бягство. Е, не успя да измисли нищо. Превъзхождаха ги числено, а и нямаше как да дадат сигнал на „Химера“, за да пристигне екипажът ѝ и да ги спаси. Явно щяха да станат вечеря. Мислите му бяха прекъснати от удар в тила. Той се строполи на земята, а пред очите му притъмня. Последното, което видя, преди да изпадне в безсъзнание, беше стърчащо желязо от главата на боцман Смит.
— Глупаци! — изкрещя старейшината. — Казах ви да не ги удряте по главите, така ще повредите мозъка, а знаете колко е вкусен той. Този го метнете в казана, а другите двама затворете в килията! Веднага!
Капитанът нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, искаше му се всичко, което се случи, да е само кошмар, но като надигна клепачи, осъзна грозната истина — не сънуваше. Пред очите му още се мержелееше. Опита да се концентрира. След малко вече беше в кондиция, обаче силната болка в областта на главата го разтърсваше из основи. Адски болеше. Спомни си, че бяха изиграни от вожда и явно племето не бе никак дружелюбно. Посъвзе се и опита да обходи с очи мястото, където се намираше. За негово съжаление, се бе събудил в тясна клетка, изработена от дебели метални прътове, наоколо бе тъмно и това намаляваше шанса му да се ориентира. Нямаше излизане оттук, освен ако някой не отвори решетките отвън. Раздвижи се, като се опита да напипа мястото, където би могла да е ключалката. Движенията му спряха, сепнати от долетелия в тъмното глас.
— Капитане, и вие ли сте затворен в този мрак?
— Докторе, така се радвам да чуя гласа ви! Добре ли сте? Къде се намирате?
— Не съм в оптимално състояние, все още ме боли главата и имам световъртеж. Здравата ме удариха негодниците. Имам хематом. И стоя заключен в някаква метална клетка за джуджета. Много е неудобно, целият се изкривих.
— Това не е на добре, но ще трябва да игнорираш проблемите, защото няма да имаме достатъчно време, за да си починеш. Местните са враждебно настроени и много гладни.
За момент настъпи тишина. Двамата обмисляха казаното. Наистина ситуацията не бе много обнадеждаваща за тях. Пикман реши да наруши мълчанието.
— Единственият начин да не станем храна за тия уроди, е да се доберем до „Химера“. Там имаме оръжия и хора, които са обучени да боравят с тях. След това ще избием копелдаците, ще завземем платформата, ще поправим кораба си и ще се опитаме да се телепортираме обратно вкъщи.
— Звучи като план, капитане.
Разговорът им беше внезапно прекъснат от скърцане, подобно на триене на желязо в желязо. В помещението нахлу тънка струя светлина. Чуха се приближаващи стъпки.
— Какво правят моите гости, надявам се да ви харесва гостоприемството ни, ние обичаме посетителите, но с годините все по-рядко имаме такива.
Гласът в тъмното стържеше като допир на острие в точило за ножове. Капитан Пикман почувства как косъмчетата по ръцете и краката му настръхват. Въпреки усещането за скомина той успя да различи гласа на старейшината, но сега звучеше доста по-зловещо от предишните им разговори.