— Разбирам, че не ви се говори, господа, но трябва да ви съобщя една много неприятна новина… — подхвана отново вождът. Този път очакваше включване отсреща, но след като не получи такова, продължи: — Един от вас ще бъде пожертван за общото благо на народа ми или по-просто казано — ще стане вечеря.
— Ах, ти… Мерзавец! — изкрещя ядно капитанът. — Само да изляза от тази клетка и ще ти извия врата като на пиле.
Старецът се изсмя нагло.
— Не забравяй от коя страна на клетката се намираш, КАПИТАНЕ! Ще ти дам възможност да помислиш до утре сутринта върху думите, които ще ти споделя след малко. Но преди да го сторя, ще трябва да се разделиш с другаря си. Нека той бъде горд със себе си. Все пак ще нахрани няколко дузини прегладнели човеци. Това не е ли християнско? Нали вярвахте в Спасителя, Иисус ли беше? Сега е моментът да му се молите.
Вождът не остави време на Пикман да се изкаже, защото, докато редеше тирадата си, хората му вече бяха отворили клетката на доктора и го мъкнеха към изхода от тъмницата. Той на свой ред квичеше като прасе пред заколение, ала беше безпомощен. Когато започна да се дърпа с нечовешки сили и бе на косъм да се отскубне от захвата на канибалите, отнесе още един силен удар в главата и изпадна в несвяст.
— Оставете го! Той е недохранен, месото му е жилаво, вземете мен, по-вкусен съм — подвикна подире им капитанът.
— Бъди спокоен! И за теб ще намерим време, както и нужните подправки. Халиб! — подвикна.
Костеливият старец доприпка бързо в зандана като малко пале подир собственика си.
— Да, вожд. Слуша вас каже.
— Може да съобщиш на народа, че тази вечер ще имаме пиршество, както и че ще споделим храната си със специалния ни гост от Америка.
— Аз отива каже. Всички щастливи.
Дребничкият човечец се втурна обратно през изхода на тъмницата.
— Както ти казах, капитане, тази вечер ще споделя една тайна с теб, за да има над какво да размишляваш през нощта. Не за друго, но като се наложи да мислиш, ще използваш потенциала на сивото си вещество, а мозъкът на по-умните хора винаги е бил по-вкусен от този на идиотите — доказан факт. До довечера!
Старейшината се завъртя в обратна посока и излезе от помещението. Секунди по-късно железата се плъзнаха, затваряйки изхода. После отново настъпи непрогледен мрак.
След известно време, на капитана му се стори много, входът на тъмницата се отвори отново. Вътре нахълтаха трима едри типове, които набързо отключиха клетката и грубо го издърпаха отвътре. Хванаха го и го извлачиха извън помещението. За радост на Пикман, навън се бе смрачило и това не създаде дискомфорт на очите му, които бяха свикнали с тъмнината. Той не спираше да се дърпа. Не желаеше да се присъедини към трапезата, но изглежда не зависеше от него. В момента се чувстваше като марионетка. След още няколко крачки, влачейки го по земята, достигнаха до целта, а именно масите, на които щяха да вечерят. Около тях висяха закачени фенери и те придаваха почти романтична атмосфера на мястото. Хората от племето бяха насядали по местата си, чакайки угощението. Изглеждаше, че тази вечер са поканени всички. Тримата едри мъжаги принудително го сложиха да седне на стола. Озова се точно срещу Халиб, старейшината и онова младо момиче, което видяха в покоите му.
— Добре дошли на скромната ни трапеза, капитане, която нямаше да се осъществи без изключителното съдействие на колегата ви — поде вождът. — Виждам, че не сте много очарован от поканата ми, но ви уверявам — храната е толкова вкусна, че ще ви иде да си оближете пръстите, като я опитате.
Пикман никак не желаеше да води този разговор, а още повече да седи на една маса с прегладнелите селяци. Задаваше си въпроса — марионетките въобще имат ли право на избор? Поне имаше възможност да помисли още, да скрои някакъв план за бягство. Затова не смяташе да говори.
Домакинът се опита да промени настроението и най-вече мълчанието на събеседника си, като пусна няколко безвкусни шеги, в които намеси хората на Пикман, но и този опит за провокация не успя да накара госта да проговори.
— Дядо, не ти прави чест да говориш така за тези хора. Та ти не ги познаваше — намеси се момичето, седящо вляво от стареца.
— Ти да мълчиш, Кариакаракамира!
Девойката се стресна и повече не обели дума. Само периодично хвърляше поглед към капитана и засрамено навеждаше глава надолу, когато срещнеше погледа му.
По някое време готвачите донесоха дългоочакваното блюдо. Пред Пикман оставиха огромна захлупена тенджера, от която излизаше невероятен аромат.