— Най-вкусната част е за вас, капитане — каза с гордост старейшината и нареди на един от готвачите да махне похлупака.
Той така и стори. От готварския съд излезе пара. Капитанът знаеше какво да очаква, но въпреки това надникна и остана поразен. Главата на доктор Стенд плуваше вътре в собствен сос. Очите му бяха подпухнали и ококорени, сякаш се взираха право в него. Стана му гадно. Не бе хапвал нищичко и не бе пил вода цял ден, но това не му попречи да блъвне стомашните си сокове.
— Щом не желаете да се храните, няма да ви насилвам — подхвана вождът, — тъкмо ще има повече за нас.
Кариакаракамира смръщи вежди и рече възмутено:
— Дядо, аз няма да ям.
— Защо, миличка?
— Не съм гладна. На обяд хапнах предостатъчно.
Тя стана от мястото си и тръгна към двуетажната постройка. Дългите ѝ коси се спуснаха по гърба, като краищата им палаво облизаха дупето.
Каква богиня — помисли си Пикман. Не беше виждал по-красива девойка от нея, но само като си помислеше, че е похапвала от боцмана Смит и клетия Руфъс, му се повдигаше отново.
Старецът видя, че капитанът е зяпнал внучката му и побърза да разсее неприличните му помисли.
— Красива е, нали? Досущ като майка си, която се жертва за народа, като отиде при страховитите същества в океана.
Тази тема се стори далеч по-интересна от всякакви други и морякът реши най-после да се включи в разговора.
— Защо е отишла в океана, при положение че във водата се намират тези същества, за които говориш?
— Всъщност, „приятелю“ — засмя се, — тя не отиде там по собствена воля. Аз я пратих. Историята е много по-различна от това, което можеш да си представиш. Точно затова реших тази вечер да ти разкажа за случилото се. Първо — защото имах нужда да споделя с някого и второ — да те накарам да се замислиш над нещата.
— Не вярвам, че ще можеш да ме изненадаш с нещо, след като видях какво причини на приятелите ми.
— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. И за да ти докажа, че отново грешиш, ще ти разкажа за малката си тайна. Ако трябва да бъда честен, чудовищата Никрак’ха не съществуват. Те са измислица, за да плаша населението на малката ни общност. Пратих дъщеря си на сигурна смърт, защото хората се надигнаха срещу мен. Ако искаш да имаш контрол над един народ, трябва да го държиш гладен и да му внушиш страх. Това и направих. Ловенето на риба не е забранено, но никой не го прави заради страха от чудовищата. Така гладът е по-голям. Имаме недостиг на храна. Всеки знае, че от глада няма по-силно нещо на света. Той е най-висшата сила, движеща всичко живо. Който контролира храната, той контролира и хората.
— И какво общо има това със смъртта на дъщеря ти? — запита с огромна доза любопитство Пикман.
— Радвам се, че попита, капитане. Бях разпуснал достатъчно юздите на добичетата, та да си помислят, че са по-големи от глада. Трябваше по някакъв начин да си възвърна властта над тях. Като единствен изход видях дъщеря си. Налагаше се да я пожертвам. Така никой нямаше да се усъмни, че всичко е инсценировка. Кой би повярвал, че бих убил обичната си дъщеря? Както и да е — тя умря за общото благо, макар и да не знаеше това. Ако ѝ бях споменал за плана си, нямаше да се съгласи и да се жертва. Но да ти кажа честно, въпреки че ми бе дъщеря, месото ѝ беше едно от най-хубавите, които съм вкусвал. През определен период от време ми се налага да жертвам някого, като го изпращам на мисия в океана. След това потапяме лодката, а Халиб доубива пратеника, докато той се дави. По-късно трапезата е готова. Разбира се, имам и запаси за трудни моменти, но в дни като този, отдавам моите почитания към вашия бог за това, че ви изпрати тук и така спасихте някого от хората ми. Преди да се появите, се чудех кого да пожертвам, но вие ми спестихте неприятностите. Благодарение на вас племето ми няма да бъде гладно тези дни и ще мога да го контролирам още дълго време.
— Да разбирам ли, че внучка ти няма представа какво си сторил с майка ѝ?
— Точно така. Освен Халиб никой друг не знае какво се случва тук, дори от другите общности.
— Други общности!? — капитанът остана вцепенен след чутото.
— Ами да! — възкликна старейшината. — Да не си помисли, че сме единствените оцелели след апокалипсиса? Има още градове като нашия, но столицата Аругуана е най-огромният. Там има представители от всички древни народи като испанци, французи, китайци, даже някакви, които твърдят, че са най-старите жители на земята, наричат себе си македонци, въпреки че никой не е чувал за тях.
— При положение че не сте единствените оцелели, защо причиняваш това на хората си?
— Отговорът е много прост — власт. Аз живея охолно за тяхна сметка. Моят живот е уреден и имам чувството, че така мога да изкарам поне още петдесет години. Човешкото месо ме прави силен и с всяка нова хапка ми дава сила. А още по-хубаво е, че другите общности не се месят в делата ни. Най-вероятно ни се носи слава на човекоядци и ги е страх да припарят насам. През годините са се отбивали различни рибари и търговци, но никога не са си тръгвали — ние сме доста гостоприемни.