Гласът бе на Халиб. Той подейства като звука на алармен сигнал. По цялата платформа се понесе трополене на крака и нощта се изпълни с гневни нечленоразделни викове.
— Сега я втасахме — измрънка Пикман.
Кира го хвана за рамото и той се обърна към нея. Тя му връчи пистолет.
— Това трябва да е твое. Нямам представа какво е, но сигурно е важно, щом ти го отнеха.
— И още как — усмихна се капитанът.
Вече стърчаха на ръба на платформата, когато видяха прегладнелите диваци да тичат към тях.
— Можеш ли да слезеш долу и да отвържеш лодката? — попита морякът.
— Да, ами ти?
— Аз ще ти осигуря достатъчно време с това — посочи пистолета, — когато си готова, викни, за да сляза и да избягаме.
Тя кимна в знак на съгласие и започна да се спуска по едно от въжетата надолу. Не знаеше какво има предвид той с това желязо, дето ѝ го сочеше. Единственото приложение за този предмет, според нея, би могло да бъде като детайл в надграждане на платформата. След още няколко мига вече бе долу. Зае се да освобождава лодката.
Пикман бе заел отбранителна позиция. Първият човекоядец, който го доближи на по-малко от пет метра, падна повален върху желязната настилка. Последваха още два куршума и поредният дивак бе покосен. Подивелите членове на племето се стреснаха и разбраха, че странното нещо в ръцете на бягащата храна може да убива. Вече пристъпваха по-плахо, като се опитваха да заградят жертвата си. Пикман усети какво му гласят и погледна надолу към Кира. Тя вече бе успяла да развърже една от лодките, но по всичко си личеше, че нещата не са се развили по план.
— Какво става, готова ли си? — подвикна ѝ притеснено.
— Имам малък проблем. В лодките няма гребла.
Той се засмя. Момичето нямаше как да знае, че техните лодки се задвижват без гребла.
— Това не е проблем, мръдни се настрани, слизам!
Преди да тръгне надолу, хвърли поглед към преследвачите си и стреля отново по тях.
След кратко колебание най-сетне членовете на племето се окопитиха и тръгнаха към него, по-смели и освирепели от всякога. Капитанът обаче скочи в лодката и включи двигателя. Кира се беше сгушила в единия край на плавателния съд и ридаейки, повтаряше:
— Никрак’ха, Никрак’ха, какво направих, Никрак’ха ще ни хване, какво направих?
— Кира, Кира! — опитваше се да я успокои той. — От дядо ти разбрах, че това водно чудовище не съществува.
Но тя не го слушаше. Само повтаряше името на създанието.
Докато се опитваше да ѝ обясни какво знае, Пикман наблюдаваше със задоволство как се отдалечават от платформата. Диваците стояха горе, като подскачаха бясно и крещяха гневно подире им, обаче никой от тях не смееше да слезе в лодките и да ги последва. Очевидно се страхуваха.
Гората от тела се разцепи и сред нея се появи старейшината. Той изкрещя в тъмното:
— Ще те хвана, капитане, и ще изтръгна сърцето ти, докато ме гледаш как го правя! След това ще го изям сурово!
Морякът се усмихваше на заканите. Кира вече се беше поуспокоила.
— Кариакаракамира! — подвикна още по-силно вождът. — А ти ще бъдеш принесена в жертва на безмилостния Никрак’ха!
Лодката се отдалечаваше и бе на достатъчно разстояние, за да не се виждат отделните силуети на човекоядците, но виковете продължиха да се чуват като далечен жален вопъл.
На сутринта екипажът на кораба „Химера“ беше в пълна бойна готовност. Капитан Пикман бе изготвил план как и къде неговите хора да атакуват целта. Стоеше на палубата и преценяваше ситуацията, когато корабът се разтресе от мощни вибрации. Плавателният съд се заклати неравномерно. Въпреки огромните му габарити, изглеждаше, че може да се преобърне. Пикман изтича обратно на мостика. Вътре завари помощник-капитана, стиснал телефонна слушалка, а до него, долу на земята, се беше сгушила Кира, която криеше лицето си с длани. Плачеше и монотонно повтаряше:
— Това е Никрак’ха, Никрак’ха, ах, не трябваше да напускам дома си. Сега той е тук, за да ме хване. Той ще ме изяде, ще убие всички ни!
Пикман също се притесни. Дали Кира говореше истината? Съществуваше ли морското чудовище, от което се страхуваше толкова? Нямаше време да мисли за това, сега трябваше да се съсредоточи върху проблема.
Взе слушалката от помощник-капитана и я положи на ухото си. Отсреща чу гласа на инженера Гус:
— Капитане, имаме сериозен проблем — звучеше притеснено.
— Слушам те, Гус.
— Мултипликаторът се активира самостоятелно, редукторът също се включи и то на пълна скорост. В момента извършваме телепортация.
Корабът им беше сериозно повреден и не бе в състояние за успешно прехвърляне във времето. Това на Пикман му бе пределно ясно.