— Гус, деактивирайте уредите, изключете редуктора, направете го бързо!
— Не можем, капитане. Има бъг в системата, който не ни позволява. Ще се опитам да направя… рестартирам компютъра и… захранване, за да…
Разговорът внезапно прекъсна. Пикман погледна недоумяващо към слушалката, след което извърна поглед настрани, за да види как от нищото се появява тъмнозелена мъгла, която покрива кораба. „Химера“ се разтресе като вулкан, от който изригва лава. Корпусът започна да пука и звукът наподоби стар автомобил, попаднал в пресата на автоморга. Железният скелет на плавателния съд сякаш агонизираше. След миг пред очите на Пикман се възцари пълен мрак, непрогледен и всеобхващащ.
— Мрак, тъмнина и пустота… Това виждат очите ми, въобще виждат ли нещо? Мъртъв ли съм? По дяволите, какво се случва с мен!? Къде се намирам, жив ли съм? Защо нищо не виждам? Има ли някой тук? Моля, отговорете ми! Чувам диханието ви. Нещо не е наред, мога да го усетя, но защо не казвате нищо, защо мълчите? Отговори ми, който и да си!
Той долови лек приятен аромат около лицето си. Меки коси нежно го докоснаха. Усети как нечий дъх се приближава към ухото му.
— Не им вярвай! — му прошепна познат женски глас.
— Кира, ти ли си това? — запита учудено той. Беше я разпознал по гласа. — Какво става с мен? Защо съм неподвижен и не виждам нищо?
— Ти… — канеше се да отговори нежният глас, обаче беше прекъснат от силно блъскане по врата.
Миг по-късно до ушите на Пикман стигнаха нечленоразделни звуци, излизащи от устните на непознати хора, а приятният женски глас замлъкна. Опитваше се да разбере какво се случва, но единственото, което мозъкът му възприе от настъпилата шумотевица, бе как някой гневно обяснява на друг да разкарат момичето от стаята. Той се разбунтува. Закрещя с пълно гърло, опита се да се изправи и да раздвижи крайниците си, но разбра, че е здраво завързан. Може би се намираше върху легло, предвид усещането за нещо меко под гърба и седалището. Това го вбеси още повече. Започна да се мята настървено и сигурно отстрани изглеждаше като разярен лъв. Дочу мъжки глас, но не разбра думите. Едва след като гласът ги повтори, той осъзна, че са предназначени за него.
— Успокойте се, капитане! Не е нужно да съсипвате оборудването на клиниката.
— Клиника? — остана озадачен.
Човекът насреща се усмихна, но Пикман нямаше как да види това.
— Защо нищо не виждам? Защо съм завързан? Какво се случва с мен?
— Първо ми обещайте, че ще възприемете думите ми спокойно и след това ще ви разкажа защо сте тук. Става ли така?
— Аз… добре, обяснете ми.
Непознатият придърпа дървен стол до леглото, на което лежеше Пикман, и седна. Почеса се и заговори:
— Нямам представа откъде да почна. Имайте предвид, че това, което ще ви кажа, първоначално може да ви се стори като пълна глупост, небивалица, но бъдете сигурен, че ви казвам истината.
— Добре, карайте по същество, като може първо да ми се представите, след което да ми отговорите защо съм тук, защо, по дяволите, сте ме вързали и защо сте затъмнили очите ми?
— Добре, но знайте, че това, което ще чуете, най-вероятно няма да ви се понрави.
— Говорете, стига сте увъртали! — разгневи се Пикман.
— Да започнем с мен тогава. Аз съм доктор Брингуотър и служа към военноморското разузнаване. Тук сте, защото пострадахте по време на ученията, при един от експериментите, в който участвахте. В резултат на въпросния инцидент изгубихте на сто процента зрението си. Завързали сме ви, за да не решите да хукнете нанякъде. Левият ви крак също пострада и е ампутиран. Всичко това го направихме за ваше добро.
— Глупости! Развържете ми ръцете, искам да се уверя, че кракът ми е на мястото си.
— За съжаление, нямам право да сторя това, наредено ми е само да ви наглеждам.
— И кой е издал такива абсурдни заповеди?
— Началството, разбира се — засмя се.
За момент настъпи тишина. Пикман обаче имаше още въпроси. Някак си нещата не му се връзваха. В един момент знаеше, че се намира в друго време, нейде из водните владения на морски чудовища, а миг по-късно е прикован за легло и му разказват врели-некипели за това как е станал инвалид при учение. Всичко това бяха глупости. Сигурен беше, че не му казват истината. Прикриваха нещо.
— А защо твърдите, че съм пострадал в учение. Добре си спомням, че участвах с екипажа ми в мисия и пътувахме във времето. Озовахме се в бъдещето. Земята се беше променила, навсякъде имаше само вода. Попаднахме на племе човекоядци. Едвам се измъкнах, а след това всичко се забули в зелена мъгла и сега се намирам тук с вас.
— Това са някакви имагинерни представи на ситуацията, които са плод на мозъка ви. Най-вероятно след физическата травма, която получихте и предвид факта, че пострадахте сериозно, вашият мозък е изградил съвсем различна представа на случилото се, за да ви предпази от това да се побъркате. Доказано е, че при непоносими физически увреждания понякога човешкият организъм не е способен да приеме болката и сигналите, които праща към мозъка, могат да изменят нормалното му функциониране, като го подтикнат да възприема нереални неща и ситуации, които никога не са се случвали, за истински. Вашият случай е точно такъв.