— Дрън-дрън… Съчинихте си идеалния сценарий, за да ме заблудите, колко удобно. Не вярвам и на дума от това, което казахте. Искам да се видя с началника ви!
Непознатият смръщи вежди. Не му харесваше как се развива разговорът.
— Опасявам се, че това е невъзможно, капитане, но ако желаете нещо друго, то аз съм насреща.
— Да, ще желая да се видя с Кира.
— Кира?
— О, не се правете, че не знаете за кого ви говоря.
— Наистина нямам представа.
— Същото момиче, което беше в стаята ми, преди да се появите вие и да я изведете насила оттук. Момичето, което дойде с нас от бъдещето.
— Капитане, явно мозъкът ви отново ви е подвел за това кое е реалност и кое не. Когато влязох при вас, стаята беше празна.
— Глупости! Лъжете отново. Веднага ме освободете, иначе ще ви накарам да съжалявате за всички налудничави истории, които ми наговорихте! Пуснете ме!
Непознатият стана от мястото си и се приближи до Пикман. Извади от престилката си спринцовка, положи на върха ѝ игла и я заби в ръката му.
— Какво правите? — изкрещя Пикман, усетил пробождането.
— Бих ви успокоително. Сега поспете, капитане. По-късно ще дойда отново, като се надявам разговорът ни да бъде по-сполучлив. Доскоро.
Капитанът започна постепенно да се унася. Някак си му се стори много скалъпена цялата история, но не можеше да мисли повече за нея, защото адски много му се доспа.
Доктор Брингуотър почука по масивната дървена врата с абаносов цвят. Чу отвътре разрешение и влезе. Срещу него, на кожен стол, седеше побелял възрастен мъж със стройно, въпреки годините му, тяло. Под военното облекло и пагоните личаха добре оформените му мускули. Докторът вдигна ръка и козирува.
— Идвам с информация за вас, генерале.
— Докладвайте, докторе! — заповяда висшестоящият.
— Подсигурихме младата индианка от бъдещето. Вече няма да ни създава ядове, но ударихме на камък с капитан Пикман. Той е твърдо убеден, че го баламосваме и не желае да ни сътрудничи. Не вярва на инсценировката с аварията при учение. Мисля, че скоро ще разбере, че го заблуждаваме и за здравословното му състояние.
— Това не е на добре, докторе. Капитанът не трябва да разбира истината в никакъв случай. Експериментът е таен правителствен проект, който не трябва да излиза наяве. Ако капитан Пикман продължи да упорства и не го убедите, че пътуването във времето е негова измислица, ще се наложи да го отстраним.
— Какво имате предвид под отстраняването му.
Генералът се засмя ехидно.
— Даже като се замисля, той е твърде опасен жив, незабавно ще трябва да го елиминираме. А ние ще започнем работа върху проект „Алфа“, надявам се този път да имаме по-добър успех.
— А относно предупрежденията за края на света, че ядрените взривове ще променят климата на Земята…
— Това е абсурдно, докторе. Няма как да се случи. В момента сме във война и се налага да използваме всички възможни средства. Правителството ни възложи да намерим ново по-мощно оръжие, с което да спечелим войната. Решението вече е взето от по-горна инстанция. Нямаме право да се съмняваме в нарежданията.
— Разбрано, сър.
Брингуотър излезе от кабинета на генерала. Докато вървеше из коридорите на тайната правителствена база, размишляваше върху всичко, което се случи наскоро. Ако думите на капитана бяха истина и в бъдещето съществуваше свят, в който Земята се намира изцяло под вода, то тогава човечеството бе подложено на огромна заплаха. Думите му звучаха толкова истински, въпреки че най-вероятно му ги беше наговорил само за да спаси кожата си. Ако имаше дори капка истина в тях, най-вероятно сега правителството допуска непростима грешка, която ще се отрази на идните поколения. Но заповедите са си заповеди. Защо му трябва да се притеснява? Ако всичко това предстоеше, то ще се случи след около стотина години. Няма смисъл да се напряга излишно, нека следващите поколения да му мислят.
Блатна треска
Малкият Кени, хлапе с червена бейзболна шапка, рижа коса и изрисувано с лунички бледо лице, седеше мълчаливо на дървен стол с изглед към блатото. Беше стиснал здраво в ръцете си дневник, прилежно подвързан в червен цвят. Взираше се във водната растителност, разположила се в цялата местност. Слънцето вече изгряваше и хлапето реши да разлисти страниците на дневника. Съсредоточено в написаното, то се стараеше да чете внимателно, за да не пропусне нещо значимо: