„Из записките на Мрачния Уил.“
Името ми е Уилфред Санторо. Живея в малкото блатно градче Оукдейл, щата Луизиана, западно от Ню Орлиънс. Ще ви разкажа една история, описваща моя живот — кой съм аз, какво правя, къде и с кого живея и как ще умра. Линията на живота ми е предначертана. Звучи малко зловещо, но повярвайте ми, точно така трябва да бъде, защото моята професия е — меко казано — уникална.
Преди няколко години се преместих да живея тук. Някои хора наричат това място „Акадиана“, страната на кадиените. Ако никога не сте чували за тях, може би ги познавате като „кейджъни“, „каджуни“ или „кажуни“. Във всеки отделен щат ги назовават по различен начин, затова и трите наименования могат да се считат за правилни. Местното население говори английски, с лек примес на френски диалект, защото мнозина произхождат от експулсираните в средата на осемнадесети век французи от канадските приморски провинции, части на Квебек и щата Мейн.
Купих къща в блатната местност, известна с прозвището „баю“. Това място е обрасло с всякакви по вид растения (дори блатен кипарис), а корените на повечето от тях стърчат над мътната зеленикава вода, сякаш са прецизно изплетени паяжини. Местните се страхуват от мен (предполагам, има защо), но не това е причината да не идват насам, към блатата. Тук, в блатото, нощите са мрачни и страховити, но аз съм свикнал с мрака, аз съм дете на мрака. Оживената част на града се намира на няколко мили от моето местоположение, но в гаража зад старата къща се помещава ръждясал „Форд Рейнджър“ от осемдесетте, служещ за набавянето на провизии и материали, така че не се чувстваме напълно отцепени от цивилизацията. Съжителствам с още двама души — малкият Кени, хлапе, чиито хъс и енергия са неизчерпаеми, и Джакомо. Джакомо е висок чернокож мъж, когото спасих, когато бях по работа из пясъчните земи на пустинята Гоби. Сега той е моята дясна ръка, мой помощник, дал клетва да бъде с мен до моя или неговия край. Момчето, на име Кени, е сираче, което се присъедини към нас преди няколко месеца. Него също успях да избавя от някои злини, но опасността, с която нашата малка групичка ще се сблъска тези дни, е неописуема…
Хлапето остави червената книга върху дървената масичка пред себе си, сви учудено рамене и подвикна:
— Хей, чичо Уил, защо не си довършил историята в дневника си?
Старият Уил бе мъж на около четиридесет, но изглеждаше поне с 10-15 години по-стар — вероятно заради надупченото му от белези лице. В косата му се мяркаха сивкавобели косми, които ярко контрастираха с черната му като абаносово дърво брада. Той погледна момчето право в очите и му рече:
— Кени, това е истинска история, а аз все още съм тук. Когато настъпи моментът да отпътувам за далечните и необятни полета в отвъдното, ще оставя на теб да довършиш написаното. Хайде сега, ставай! — рече му той. — Извикай Джакомо, че трябва да ходим до града!
Тримата се качиха в автомобила, като малкият Кени скочи отзад, в открития багажник на пикапа. Движеха се с не повече от двадесет мили в час, тъй като пътят криволичеше във всевъзможни посоки, приличайки на дълга извита змия. Уилфред избра аудиокасета и я сложи в касетофона. Зазвуча стара кънтри песен. Рижавото момче не я знаеше, затова гледаше захласнато как Джакомо свири на хармониката си мелодията, а Уил припява.
— Това, по дяволите, е „Finally Friday“ на George Jones — подвикна Уил. — Как може да не знаеш тази песен, Кени?
Момчето смръщи вежди и погледна сърдито към храсталаците встрани от пътя.
Слънцето изплува над хоризонта с цялата си възможна красота. До града оставаха още миля-две. Уил имаше притеснения за тази вечер, но не смяташе да споделя терзанията си с останалите, понеже не искаше да ги плаши предварително. Спряха рязко на паркомясто, обозначено с импровизиран знак. Във въздуха се издигна кълбо прах от внезапното спиране на пикапа. Тримата се закашляха едновременно, погълнали дребните песъчинки, подхвърлени от вятъра. Дробовете им вече се бяха наситили с тях, тъй като целият град бе прашен и песъчлив. Въпреки влажния климат това бе едно от многото странни неща, които се случваха напоследък тук. Уил и чернокожият му приятел слязоха от колата, затръшвайки шумно вратите. Хлапето остана в открития багажник — беше получило предварителни инструкции да ги чака тук. Бяха му казали да пази возилото — не че на някого щеше да хрумне да краде тази бракма.