— Давай, извини се на дамата! — подкани го остро.
— Извинявай, Сесил!
— Толкова ли беше трудно? Ако го беше сторил по-рано, нямаше да се налага да ти причинявам болка. А сега си тръгвай оттук, не желая да те виждам повече!
Непознатият побягна засрамено надолу по главната улица, а Уил се обърна към красивата Сесил, пое нежно ръцете ѝ в своите и я прегърна.
— Добре ли си, мила моя?
— Да, скъпи. Принцът на бял кон пристигна в точния момент и ме спаси от грозната и зла ламя.
Засмяха се дружно и поеха към дансинга.
Към девет часа забавата кипеше и хората се бяха развихрили. Някъде измежду тълпата се появиха хлапето, Джакомо и братовчедът Рой. Те сякаш знаеха къде се спотайва водачът им и точно натам се запътиха. Уил, разбира се, танцуваше в прегръдките на своята любима, ала знаеше, че рано или късно идва краят на всяко хубаво нещо. Е, той и не очакваше при него ситуацията да бъде по-различна: трябваше да се захваща за работа, за това, за което бе роден. В такива моменти винаги си спомняше теорията за относителността на Айнщайн11, която олицетворяваше живота му.
Пикапът спря встрани от къщата, край блатото. Четиримата слязоха от него и без да се мотат, влязоха в къщата. Братовчедът Рой се впечатли от запечатаните с дъски прозорци и наредените заострени колове на брега на блатото. Господин Санторо и чернокожият му приятел го бяха предупредили, но той си мислеше, че се шегуват с него. Е, явно не се шегуваха.
Уил влезе пръв, затова и очите му свикнаха с полумрака по-бързо от тези на останалите. Той прекоси стаята, наведе се над камината, драсна клечка кибрит и разпали тънките дръвца. Слаба светлина озари помещението. Той се изправи, отскочи до килера в съседство и след минута се върна при тях с няколко консерви боб и лъжици за всички, след което разпредели дажбите:
— Хапвайте, за да имате сили, че скоро ще се отвори порталът.
Хлапето и Джакомо с охота приеха поканата му и лакомо нападнаха консервите. Братовчедът Рой обаче се намръщи, бутна ръката на Уил и изръмжа:
— Яденето лесно, ама я преди това да ме светнеш в какво, да го вземат мътните, се забърках?! Нещо ми се струва, че не ми казахте всичко днес, момчета…
Уилфред хвърли две големи цепеници в камината и се настани с гръб към огъня. Малкият Кени скръсти крака един под друг и се облегна на стената. Беше готов да слуша сладкодумния господин Санторо, чиито истории бяха по-интересни и вълнуващи дори от първата му целувка с момиче.
— Преди години, когато бях все още момче, някъде около шестнадесетгодишен — започна разказа си Уил, — се сблъсках за пръв път с тях. Бях попаднал на схватка между създанията от долния свят и пазителите от нашия и както се получи и при Кени, бях спасен от един от пазителите. Все още го помня, сякаш беше вчера. Самият пазител и битката с чудовищата. Спасителят ми се казваше мистър Кемпъл. Всичко, което знам в момента за тях, съм го научил от него. Той беше дошъл специално в родния ми град Скотсблъф, щата Небраска, за да предотврати поредното им нашествие. Тогава работех на нивата, където отглеждахме с майка ми царевица. Обаче тази година реколтата беше скапана. Нищо не растеше, всяко засадено растение в околността изгниваше. Въздухът миришеше на развалени яйца, а водата беше негодна за пиене. Въпреки всички несгоди, с майка ми работехме упорито на полето и се опитвахме да изкараме някой друг долар. Горе-долу успявахме да свържем двата края, но знаехме, че ако продължава така, надали ще дотикаме до следващата година.
Няколко месеца по-рано мистър Кемпъл дойде в града и пожела да купи най-близката къща до полето. Това бе нашата къща, но ние не му я продадохме. Беше много разочарован и накрая, след дълги разговори, убеди майка ми и успя да я склони да го пусне да живее под наем при нас. Още в началото си личеше, че е потаен човек, но тази загадъчност и странните му навици сякаш ме привличаха повече към него. Тайно се надявах да се ожени за майка ми, тъй като виждах, че имат интерес един към друг, но това така и не се случи.
Всяка вечер мистър Кемпъл ходеше на нивата. Аз, разбира се, бях много любопитно хлапе и често го проследявах. Понякога пушеше лула насред царевицата, друг път се взираше цяла нощ в небето и гледаше звездите. Имаше обаче и вечери, в които се държеше странно. Насред пущинака, сред царевичака, той лягаше по корем и допираше глава в земята, сякаш подслушваше нещо, доловимо само от неговите сетива. Това ми се струваше смешно и не пропусках възможност на следващия ден да се пошегувам с него за нощните му „подвизи“. Но тези разговори си оставаха между нас. Това ще бъде нашата малка тайна, нали? — убеждаваше ме той с успокояващ глас. — Нека майка ти да не узнава за среднощните ми приключения, че ще бъде много притеснена. И това наистина си остана между нас двамата.
11
Теория за относителността на Айнщайн. — Ако докоснеш горещ тиган за една секунда, може да ти се стори цял час, а ако докоснеш гореща жена, часът ти изглежда като секунда. — Бел.авт.