— Значи и ти кървиш, мамка ти! — изруга Уил и зареди нова стрела.
Вестителят от ада посегна с уродливата си ръка към него. Тромавото му, почти флегматично движение помогна на пазителя отново да се изплъзне на косъм от смъртта.
Братовчедът Рой беше свършил патроните и търсеше панически още по земята.
Хлапето беше помогнало на Джакомо да се съвземе и да се приюти в къщата и сега припна към Рой, за да му занесе нова кутия с муниции.
Санторо беше успял да прониже още два пъти туловището на съществото. След поредния изстрел механизмът на арбалета се повреди. Уил изруга и се опита да го оправи, но без успех. Блатният мутант отново посегна към него. Повредата на оръжието го бе разсеяла и това му коства много. Уродливата ръка този път сякаш се спусна по-бързо, подобно на граблива птица. Стисна попадналото ѝ тяло, а то изхрущя от нечовешкия натиск.
Само че това тяло не беше на Уилфред, а на приятеля му Джакомо. Чернокожият бе успял да избута другаря си миг преди да попадне в хватката на урода, но за сметка на това сам се озова в лапата на съществото. Това беше краят на Джакомо. Той беше дал обет — до твоята или моята смърт, беше казал. И го изпълни.
Санторо изрева като див звяр. Направи предно салто и се озова на сантиметри от врага. Под сянката на съществото се намираше сандъкът с коктейлите Молотов. Грабна един от тях, запали го и го метна по блатното чудовище. Стъкленицата се разби в тялото му, обаче не му навреди. Уил взе още една и повтори действието. Този път ударът беше много по-успешен. Запалимата течност попадна близо до една от раните, които арбалетът беше причинил. Зелената слуз, която се стичаше от зейналата дупка, пламна като спирт. Тварта усети болка и наведе глава, за да види причинителя ѝ. Когато забеляза Санторо, муцуната ѝ се изкриви в зловеща гримаса. Тъкмо понечи да се наведе и да го схруска, когато рояк сачми се забиха в хълбока му. Пушката на братовчеда Рой го смути. Чудовището се обърна по посока на стрелбата, но като видя, че заплахата не е голяма, се завъртя отново към приклещения Уил. Той сграбчи последния „коктейл“, запали го, прицели се и го метна. Бутилката попадна точно в кратера на една от раните. Сместа се възпламени и разпали пожар в тялото на врага. Пламъците се разпространиха светкавично. Блатното чудовище се затърчи от болка като гигантски червей. Неволно събори с уродливата си ръка казана с катран, но за щастие на Уил, не успя да го запали. Няколко мига по-късно туловището му се стовари на брега на блатото, забивайки се в стърчащите заострени колове. Вътрешностите му изригнаха като вулкан, а то запищя зловещо в агонията си.
Тримата другари седяха на верандата в очакване на изгрева. Поредната атака на адовите изчадия беше отбита. Адреналинът още бушуваше, кръвта в слепоочията им пулсираше с лудешко темпо, но героите бяха уморени. Подпираха се един на друг и нямаха сили да говорят. Само се споглеждаха от време на време.
Имаха измъчен вид, но си личеше, че са радостни от победата. И същевременно тъжни заради загубата на добър приятел.
— В какво ме въвлякохте, момчета!? — тюхкаше се братовчедът Рой.
— Ти сам го пожела — отговори Уил.
Двамата се засмяха.
Внезапно над отвора насред блатото отново се изви вихрушка. Задуха буен вятър, сякаш едновременно във всички посоки. Очите на Санторо се ококориха, все едно е видял самия Сатана. Братовчедът Рой веднага долови притеснението му и го запита:
— Какво има, Уил?
Но преди Уилфред да отговори, малкият Кени извади от пазвата си огромен остър нож и го прониза в стомаха. Санторо се свлече на земята, а хлапето издърпа ножа и го намушка отново, този път по-нагоре, целейки се в сърцето. С последен дъх Уил успя да каже:
— Това е Рарог, изгорете го! — и издъхна в кървава локва.
Братовчедът Рой скочи ужасен. Изпълни го дива омраза към хлапака, дръзнал да убие спасителя си. Прииска му се да го пречука на мига, но нещо в него го възпря. Такива чувства не бе изпитвал никога през живота си — подобна силна ненавист към някого, особено към невинно момче, с което е преживял толкова много за една нощ. Но сега малкият не беше невинен, та той уби покровителя си, своя собствен спасител, човека, който му беше дал нов живот… Искаше да му скърши врата на мига, но някак си усещаше, че не е редно. Струваше му се, че действията на Кени са задвижени от чужда сила. Сети се за последните думи, изречени от Уил — това е Рарог, изгорете го. Явно битката с адовите изчадия не беше свършила. Имаха си работа с по-върховно същество, може би дух, или по-лошо — демон. Но какво?