Погледът на Кени се бе избистрил. Хлапето стоеше вцепенено до трупа на Уил, с нож в ръка. Погледна към стичащата се по острието кръв, а след това към безжизненото тяло.
— Какво направих? — извика и хвърли ножа на земята с такава погнуса и страх, сякаш е принадлежал на чумав.
— Хей, дребен, добре ли си?
— Аз, аз… — запелтечи малкият — аз ли сторих това на господин Санторо?
Братовчедът Рой му кимна мрачно.
— Знам, че не си го направил ти, хлапе. Бил е Рарог, вселил се е в теб и е убил Уилфред. Но сега нямаме време за тъга, трябва да спрем този дух, демон или каквото е там, преди да е изгряло слънцето. Имам идея как да се справим с него, но ми трябва помощта ти.
— Добре, чичо Рой.
Братовчедът Рой скочи енергично. Приближи се до Кени и му прошепна плана си, след което му подаде запалка и тръгна към къщата. Влезе вътре, крещейки яростно:
— Ела и ме хвани, зло такова! Нямаш смелостта да се откриеш пред един немощен старец, нали? Страх те е, усещам го.
Около къщата се завихри буен вятър, който се усилваше с всеки изминал миг, докато накрая се превърна в смерч. Хлапето се бе покатерило на близкото дърво и стискаше с всички сили един клон, но после забеляза, че вихрушката не засмуква дори тревичките и песъчинките във фунията си, затова отпусна леко захвата и зачака сигнал от братовчеда…
Демонът влезе в къщата — елегантно и със самочувствие — и плавно затвори вратата зад себе си.
— Тук съм, човеко. Както виждаш, от никого не ме е страх.
Когато съществото се изправи пред Рой, първият му порив бе да закрещи от ужас и да побегне някъде далеч, без значение къде, само и само да не се налага да гледа повече това изчадие, което бе подигравка с Бог, разум и реалност. Успя обаче да събере последните си остатъци смелост и да остане на място.
— К-к-какво си ти? — запита, заеквайки. Знаеше, че трябва да вдигне пушката и да стреля, стреля, стреля, докато и последният куршум не се забие в противната плът на гнусното чудовище, но ръцете (както и останалата част от тялото) отказваха да му се подчиняват.
Създанието се изсмя. Главата му приличаше донякъде на човешка, но беше крива и уродлива. Тялото му наподобяваше картина на художник-измамник. Ръцете му бяха нелепи израстъци, вкопчени в торса само за украса. Но най-странни и ужасяващи от всичко бяха плътта и кожата му. Обвивката беше прозрачна, а съдържанието ѝ — неясна безформена пихтия в зеленикав цвят с червени оттенъци. Из цялата тази смес от течности плаваха странни бели топчета, наподобяващи малки облачета. Изглеждаха толкова невинни — като човешки души — на фона на останалата част от този кошмарен организъм.
— Аз съм Рарог, злият невидим дух-демон на ада. Аз летя с ветровете и пръскам по вятъра зли заклинания, болести, омраза и болка. Аз съм злост, чиято сила е неизмерима за човешките същества. Аз съм твоята смърт и сега ти, човеко, ще станеш свидетел със собствените си очи на смъртта на онова дете отвън, а след това и на своята.
Рарог се завихри отново и се смеси с въздуха. Изчезна. Изведнъж в съзнанието на Рой започна бавно да къкри странен коктейл от чувства — ненавист, ярост, раздразнение… и глад. Глад за смърт. Изгаряше от желание да изскочи навън и да прекърши врата на онова малко противно момченце като на пиле. И щеше да го стори, о, да, щеше — защото той е въплъщение на смъртта, злобата, омразата в сърцата на хората, той е самото зло…
Рой тръсна глава. Какво му ставаше? Противните лепкави пипала на гнева обаче продължаваха да пъплят из мислите му, предизвиквайки го да излезе и да размаже малкия лигльо. С последни усилия на волята той успя да изкрещи:
— Кени!!! СЕГА!!!
Кени не виждаше какво се случва в къщата, но чу крясъка на Рой и разбра, че времето да изпълни обещанието си е настъпило. Покатери се малко по-нагоре по дървото, щракна запалката и я метна върху покрива на къщата. При допира на пламъка с излятия катран, черната смес се възпламени светкавично и за броени секунди огънят обхвана цялата постройка.
Когато пламъците най-накрая утихнаха, от къщата не беше останало почти нищо. Хлапето се вторачи в остатъците от горящия капан, който бяха направили за демона. Нямаше и следа от Рарог. Нито от Рой.
Доплака му се. В живота си имаше едва шепа хора, които се бяха държали добре с него, а днес успя да стане отговорен за смъртта на всички тях… Какво нещо е съдбата и колко е несправедлива!