— Въздържам се от коментар, благодаря ви!
Адреналинът ѝ се покачваше драстично: втора екзекуция във втора поредна вечер, а от полицията нямаха никакви следи, които да водят към нея. Вкусът на отмъщението беше толкова сладък.
Беше изключила телевизора и обядваше, а в ума ѝ се лутаха поредните спомени от миналото, този път от съдебната зала. Тя седеше до адвоката си, тресеше се от нерви, цялата плувнала в пот. След всичките доказателства, които имаха по делото, очакваше доживотна присъда за четиримата престъпници, но те не получиха такава, напротив — бяха оправдани.
Силно чукане прекъсна мъчителните ѝ мисли. Тръсна глава и се запъти към вратата. Когато я отвори, пред нея стоеше строен господин, облечен в омачкан костюм. Изглеждаше ѝ познат отнякъде.
— Добър ден, госпожо Уудс, аз съм детектив Тимъти Ричардсън — каза той и показа полицейската си значка като доказателство за думите си. — Бих искал да Ви задам няколко въпроса, ако не е проблем, естествено.
— Не, разбира се.
— Къде бяхте предната вечер?
— Вкъщи.
— Има ли някой друг, който може да потвърди думите ви?
— Притеснявам се, че няма, от много години живея сама.
— Може ли да вляза? Желая да разгледам апартамента ви.
— Разбира се — рече спокойно тя.
Детектив Ричардсън влезе в жилището и изпитателно заоглежда помещението. Тя му предложи чаша горещо кафе, но той отказа. Докато обикаляше, на няколко пъти се опита да я провокира да се издаде, но тя не се даваше толкова лесно и държеше на своето. Най-накрая полицаят се отказа (поне на пръв поглед), запъти се към вратата, но в последния момент се спря на прага и обърна пронизваш поглед към нея:
— Довиждане, госпожо, Уудс. Утре пак ще намина.
— Утре?! — възкликна тя. — Нима не ви беше достатъчна информацията, която ви дадох?
— Никога не се задоволявам с толкова малко. А и мисля, че определено премълчавате нещо. Не знам още какво, но се надявам утре да разбера. Довиждане.
— До утре — с известено притеснение изрече тя, достатъчно силно, за да я чуе детективът, но не толкова, че да прозвучи убедително.
Настъпи следобедът. Двама паднаха, оставаха още толкова. Предстоеше ѝ посещение при психолога, който беше важна част от плана ѝ.
Смени перуките си отново (този път сложи черната), облече се подобаващо, без излишна натруфеност, и се запъти към доктора.
Работното място на специалиста по душевни болести се намираше на последния етаж от десететажна сграда в центъра. Върху табелата на вратата на кабинета беше гравирано името му — Андрю Шеймс, а под него с по-големи букви — ПСИХОЛОГ.
Почука.
— Влезте, моля!
Сериозният тон, с който бяха произнесени думите, въобще не я смути. Тя натисна силно дръжката и влезе вътре.
— Добър ден, доктор Шеймс.
— Идвате точно навреме, госпожо Милър. Заповядайте, настанете се удобно!
Тя беше започнала да ходи редовно на психолог две години след смъртта на детето си, но предвидливо използваше чужда самоличност. Шеймс нито веднъж не заподозря, че го лъже. Можеше да го върти на малкия си пръст, както си иска. Споделяше с него измислени проблеми, които решаваха заедно. През всичките пет години се преструваше, но не и днес — в деня на разплатата…
Завъртя незабелязано ключа на вратата зад себе си и го прибра в джоба на палтото. Започна да обикаля из кабинета, като не спираше да хвърля изпепеляващ поглед към доктора.
— Госпожо Милър, виждате ми се напрегната днес — изрече с професионално невъзмутим глас психологът. — За какво бихте желали да разговаряме?
— Темата, която ще обсъждаме, доктор Шеймс, е много по-различна от тези, които сме засягали досега. И в случая не става въпрос за мен, а за неща, които вие с никого досега не сте споделяли.
Той я погледна замислен.
— И така, докторе — продължи тя, — какво е чувството да сте изнасилвач? А убиец? Да сте човек без никакви задръжки, животно, което няма съвест и душа…
Острите думи на клиентката пронизваха душата му като ледени кинжали. Почувства се като приклещен от опасен хищник, но въпреки това не помръдна от мястото си. В съзнанието му изплуваха спомени за случилото се преди седем години. Защо му трябваше тогава да се налива с алкохол? При това знаеше, че не му понася… Защо ли му трябваше да се мъкне с онези тримата? Да, бяха израснали заедно, но те бяха боклуци и такива си останаха. Винаги бе съжалявал за случилото се с момиченцето — не трябваше да стои отстрани и да гледа безмълвно, трябваше да ги спре, но не го направи, даже обратното — и той се включи. Оттогава не минаваше и ден, без съвестта да му припомни за тези ужасни моменти. Когато го оневиниха, искаше да се скрие от хората, от себе си, но чувството за вина се просмукваше в съзнанието му и го подлудяваше. Така желаеше всичко това да приключи. Ако можеше само да върне времето назад, щеше да направи всичко възможно, за да поправи случилото се.