Когато четете това, най-вероятно вече ще съм мъртъв. И то наистина. Защото аз съм от хората, орисани да умрат два пъти. Знам, че ще се чудите как, в името на всички богове, е възможно това. Аз самият в началото не можах да повярвам. Но сега, когато пиша този текст, осъзнавам, че бих дал всичко на света да бях умрял още първия път. Тогава поне не страдах. А след „възраждането“ ми, в продължение на четири десетилетия, нямаше ден, в който да не изпитвам с всяка частица на тялото и душата си мъчението на така наречения ми „втори живот“.
Спомням си е точност годината, когато започна всичко. И няма как да не си я спомням — 1962-ра — тогава обявиха смъртта ми. Бях едва на двадесет и пет — възраст, в която физическото ми състояние беше прекрасно и животът ми напълно подреден. Тъкмо годеницата ми съобщи, че е забременяла, в службата ме повишиха, а сестра ми се завърна от чужбина. И точно когато мислех, че всичко си е дошло на мястото, се случи неизбежното. Слушал съм приказките на старите хора за това как за смъртта нямало ред, независимо от възрастта и здравословното състояние на човека, ала никога не се бях замислял над тези думи… а когато го сторих, беше късно.
Всичко започна с една прекрасна вечеря е годеницата ми. Отидохме на ресторант да изпием по чаша вино и да хапнем. Случаят беше повече от радостен — вестта за бъдещата ни рожба. В мига, в който узнах, че ще ми се роди дете, се почувствах най-могъщия човек на планетата. Сякаш бях способен да пробягам най-дългата магистрала в света, без да спирам за почивка, или да изкача Еверест без капка кислород, да пренеса Тадж Махал камък по камък до нашия дом и там да го изградя наново, като подарък за любимата ми.
Бъдещата ми съпруга изпи чаша вино, а аз една кана, хапнахме, посмяхме се, припомнихме си забавни истории — как се запознахме, кога и къде беше първата ни целувка — и накрая си тръгнахме заедно по-щастливи от всякога. И тъй като чувството за хумор на Господ наистина не е от най-сполучливите, по пътя към вкъщи се случи нещо ужасно. Тогава въобще не ми направи впечатление, но в онзи миг животът ми се промени завинаги. Докато вървяхме с моята любима, хванати за ръце, някакъв непознат се блъсна в мен и при допира си ме убоде с нещо остро. Не успях да различа с какво, а и в момента не го сметнах за важно.
— Извинете ме, много съжалявам! — Погледът на странника излъчваше вина и по всичко си личеше, че се разкайва за случилото се.
— Не се притеснявайте, господине. На всеки може да се случи — отвърнах му със същия учтив тон, с който той ми беше поднесъл извинението си. В този ден нямаше човек или божествена сила, които са способни да помрачат изпитваното от мен удоволствие от живота. Поне така си мислех тогава. Но отново грешах.
Не бяха изминали и няколко минути, когато почувствах страшни болки в мускулите. Усещах ги на тласъци, имах чувството, че кръвта във вените ми ври. Няколко мига по-късно спазмите зачестиха и усетих как се свличам безпомощно на земята. Чух жена ми да пищи, преди да затворя очи и да загубя съзнание.
Когато се свестих, нямах представа какво се случва с организма ми. Опитах да отворя очи, но това се оказа непосилно за мен. Напрягах всеки мускул, но нито един не ми се подчини. Колко странно е усещането да нямаш власт над тялото си! В един момент си господар на света, а в следващия — безжизнена кукла…
Не чувствах нищо — нито болка, нито каквото и да е друго усещане. Единствено слухът ми продължаваше да бъде с мен, но не знаех кога и той ще ме предаде…
Помислих си, че сънувам, но този сън прекалено дълго се задържа и целият застой беше способен да разяде малкото ми останал разум, както корозията старо желязо. Чувствах се слаб. Какво се случваше с мен? Но още в мига, в който си зададох този въпрос, осъзнах, че вече знам отговора — просто бях мъртъв. Да, беше странно, но бях абсолютно сигурен, че е така.
Въпреки че… Та нали хората разказват истории за смъртта?! Как, след като духът на човека напусне тялото, отива на небето и наблюдава отвисоко мъката на близките си… При мен определено не се случи по този начин. Моят дух не излетя от тялото ми, той остана дълбоко в него, като удавник, вкопчил се в живота, борещ се за последна глътка въздух.
Много странно е усещането да те погребват и в същото време да осъзнаваш, че го правят. Когато погребението започна, чувах ясно всичко случващо се около мен. Чух, когато поставиха капака на ковчега ми, също как забиват пироните в дървото. Усещах острия кънтеж от сблъсъка на желязо в желязо. Звучеше като този от капките пролетен дъжд — толкова истински. След това — звукът от допира на ковчега е твърдата земя! Сякаш ме проряза в сърцето.