Но не това бе най-страшното. Когато свещеникът започна да ме опява, чух оплакването ми от близките си.
Дали всички мъртъвци стават свидетели на собственото си погребение?
Аз ли съм единственият, или фактът, че все още никой не се е завърнал от отвъдното, за да разкаже дали е така, ме кара да си мисля това?
А дали, когато човек умре, съзнанието му не остава цяло — както при мен? Така ли ще бъде цяла вечност — тялото ми заровено в пръстта, а душата ми — заклещена в разлагащите му се основи?
Въпросите ме тормозеха и не ми даваха миг спокойствие. Преди всичко да свърши и да бъда погребан, чух как ме зариват с пръст.
Постепенно хлипането на близките ми затихна. Всички звуци заглъхнаха. Останах сам в тъмното, очакващ края си. Но някак това не се случваше. Имах чувството, че са изминали години, векове, хилядолетия, преди отново да чуя звук. Беше странен, сякаш някой отрива пръстта над мен. Усетих как желязо застърга по дървения капак на ковчега. Все още не усещах тялото си, само съзнанието ми беше будно и очите ми — все така притворени. Секунда по-късно чух пироните да издават възмутен вопъл. Някой или нещо явно се опитваше да изкърти капака на дървения ми затвор. Още миг и щеше да успее. Чух гласове. Говореха помежду си, но ми беше трудно да определя за какво става дума. Напрегнах цялото си съзнание в опит да доловя разговора им.
— Отровата подейства — сподели единият глас.
— Рибата Фугу15 има и полезно приложение за нас. С извлечения тетродоксин16 от нея и добавките от жабите и жилавите треви сътворихме специална отрова, с която жертвите ни да изпадат в кома, така наречената „клинична смърт“. Благодарение на това — последва кратка пауза — този младеж, погребан тук, ще се превърне в идеален роб за плантациите на господарите ни.
— Но преди всичко трябва да го съживим — намеси се трети глас.
Тези думи много ме притесниха. В крайна сметка се оказваше, че не съм умрял, но същевременно не съм бил и между живите. Как беше възможно подобно нещо? Докато размишлявах по въпроса, до слуха ми достигаха пъшканията на тримата непознати, които явно се опитваха да ме измъкнат от ковчега. Не ми беше нужно много време, за да осъзная, че съм похитен. Ами ако ми предстоеше нещо много по-страшно от това да те заровят жив под земята?!
Нямам представа колко време бе изминало, докато правеха опити да ме съживят, но накрая успяха. Клепачите ми плавно се отвориха. Усещах, че ми се вие свят. Очите ми се опитваха да свикнат е обстановката. Не им беше много трудно да се адаптират поради спусналата се нощ. Мускулите ми също дадоха знак, че са част от тялото, кръвта във вените ми забушува като пенлива река. Усетих внезапния приток на кислород в дробовете си. Органите ми постепенно се пробуждаха от летаргията, в която бяха изпаднали. Притеснението за миг бе заменено е радостта да се чувствам жизнен, да бъда отново жив. И тогава разбрах истината.
— Тръгвай, робе, работа те чака! — заповяда ми един от мъжете, които ме бяха изкопали изпод земята.
— К-к-к-ъ-д-е? — Говорът ми още не функционираше добре и въпросът ми прозвуча като жален вопъл на дете, което моли да не бъде наказано.
— На плантациите, робе! — изсмя се същият човек.
Нахраниха ме с нещо отвратително на вкус, но несъмнено питателно, взеха ми дрехите и ме накараха да облека торбеста туника, ушита от груб ръчно тъкан плат, а накрая ми отрязаха косата. И всичко това — насред гробищата, очевидно, без да се притесняват от нищо. Сетне захвърлиха дрехите и вещите ми долу в отворения ковчег, поставиха капака обратно и зариха дупката е пръст. Погледнах натам и видях надгробния си камък и мястото, където бях погребан. Осъзнах, че близките ми ме смятат за мъртъв, че до края на живота си ще вярват, че съм в този трап и всеки от тях ще поеме по пътя си без мен. А аз щях да съществувам някъде другаде — като затворник — безличен и безименен, блъскащ до припадък в плантациите на някой робовладелец…
Когато почувствах, че имам сила в мускулите си, бях готов да побягна, но ненадейно един от похитителите заби дебела игла в ръката ми. След няколко секунди усетих, че ми прималява и отново затворих очи.
Събудих се насред незнайна плантация, която беше препълнена от хора, някои — объркани като мен, а други — трудещи се, заради страха от насилието, което ще понесат, ако не си вършат работата добре или се опитат да избягат. Абсолютно всички бяха оковани и жигосани, по-късно го сториха и на мен. Плътското удоволствие беше забранено помежду ни, а на случайно забременелите жени им изрязваха зърната, за да не могат да хранят децата си и така новородените да умрат от глад. Господарят не желаеше да се лишава от работниците си дори и за секунда, а нуждата от грижа за бебетата не му се нравеше. Жестокостта беше нечовешка — за тях ние бяхме просто пособия, с които да печелят пари. Редовно ни малтретираха, дори и да не бяхме в прегрешение. Времето за сън бе недостатъчно. Много от нас не успяха да доживеят до петдесет, но за сметка на това водеха нови, които да ги заместят. След всичко видяно и изпитано тогава осъзнах, че умрях за втори път — физически бях жив, но душата ми бе мъртва.
15
Риба Фугу — японското наименование за Риба балон, или Риба таралеж, както и на приготвяното от нея ястие. Рибите балон при опасност напълват стомаха си с вода и приемат кръгла форма, за да уплашат преследвача си. Имат скрити шипове, които щръкват при издуване на тялото, така рибата става бодлива и трудна за преглъщане от нападателя. Кожата и вътрешните ѝ органи съдържат отрова, която е неприятна и дори смъртоносна за враговете ѝ — Бел.авт.
16
Тетродоксин — отровата, която се отделя от рибата Фугу. Тя оказва паралитично действие на мускулите и когато е в много малки количества не убива, а само забавя жизнените процеси в тялото до минимум. Тогава човек чува всичко около себе си, но не може да се помръдне и тялото му за известно време е в кома. Мускулите на жертвата се парализират, но тя остава в съзнание, въпреки че може да умре от задушаване — Бел.авт.