Разказах ви накратко какво се случи с мен, защото много хора си мислят за робството като за нещо от миналото, но то съществува под много форми на всеки континент. Вече съм стар да се боря: надхвърлих шейсет и пет лета, а все още съм роб… За жалост, още помня времената, когато живях като свободен човек, способен сам да решава съдбата си. Сега стоя скрит в една от плантациите на господаря и пиша тази история. Надявам се някой ден добър човек да открие писмото ми и да го прочете. Сигурно тогава ще съм си отишъл от този свят, но душата ми ще го напусне спокойна, ако знам, че поне един човек е научил истината за мен. С това писмо се надявам да бъдат предотвратени бъдещите похищения на хората в страната ми. Повярвайте ми, не съм единствен. Всички ние, които сме обявени за мъртви и някога имахме собствен живот, свои семейства и мечти, сега сме просто роби.
Моля ви, разпространете това писмо и го предайте, на когото трябва, за да спрат тези безчинства! Така ще предоставите шанс на други хора да изживеят живота си и постигнат мечтите си. Аз оставам тук и ще продължа да си представям лицето на детето ми, което сигурно вече ме е дарило с внуци. Знам, че никога няма да мога да видя нито тях, нито близките ми, но вече съм се примирил.
Затова — сбогом от един остаряващ роб, който все още помни времената, в които е бил свободен човек.
Психоза
Психиатрия „Мери Кейт“, Лондон, 7 септември 1972 г., някъде около 18:00 ч.
До инспектор Рупърт МакКензи.
Казвам се доктор Стивън Хендри. В момента съм много притеснен, но въпреки състоянието си пиша това писмо, защото наскоро се случиха странни неща и трябваше да ги документирам по някакъв начин, чрез който да Ви докладвам. Знам, че когато се съгласих да вляза под прикритие в психиатрия „Мери Кейт“, Вие ме предупредихте, че в нея се случват странности, които сте неспособни да разкриете, без да вкарате човек вътре. Въпреки опасенията ви за моята безопасност, бях твърдо решен да ви съдействам. Поради тази причина реших да обобщя набързо записките си за разкритията ми. Мисля, че директорът ме подозира и скоро ще осъзнае защо постъпих на работа в клиниката.
Разбрах защо персоналът се държи апатично спрямо случващото се тук — всички са замесени в гнусните игри на директор Крамник, но наскоро открих служителка, която се разкайва за действията си. Тя ми разкри мръсните тайни на директора и е противник на идеите му. Към писмото ми ви прилагам снимки от подземното крило и записа на разговора ми с въпросната санитарка, който направих тайно с магнетофона си. Вярвам, че тези материали ще бъдат достатъчно доказателство за вината на директора, а ако не са, то видеозаписът, който откраднах от офиса му, ще наклони везните към ареста му.
Психиатрия „Мери Кейт“, Лондон, 5 септември 1972 г.
Времето навън предвещаваше началото на поредната вечерна буря. Студен вятър бичуваше каменните стени, обкръжаващи изолираната от света психиатрия „Мери Кейт“. Зловещият тътен, смесващ се с виещите ветрове и сблъсъците на изливащите се води от близката воденица, можеше да накара дори мъртвец да се пробуди в гроба и отново да умре, само че от страх. Извисяващото се здание на клиниката, изградено от огромни сиви камъни, приличаше на средновековна крепост, предназначена за измъчвания на грешниците.
Доктор Хендри влезе в кабинета на директор Крамник, където предстоеше поредното заседание.
— Добър вечер, доктор Хендри.
— Благодаря Ви, директор Крамник, дано да бъде такава.
— Готови ли сте с вечерния отчет?
— Да, директоре. Откакто ми възложихте лечението на пациентите Маргарет и Алфред, постигнахме лек напредък, но все още недостатъчен, за да поставя точна диагноза на заболяванията им. Ще ми трябва още време.
— Разбира се. Лекуването на психически нестабилни хора е бавен процес. Вярвам, че иновативните ви методи ще бъдат от полза не само за пациентите ни, но като цяло и за самата клиника.
Доктор Хендри кимна благодарствено е глава, но продължаваше да се тормози, че не е изпълнил хипократовата си клетва.
— Доктор Крамник, от дълго време насам желая да ви помоля нещо, но постоянно го отлагах.