— Победата е наша, поданици мои. Довечера ще навлезем в териториите на викингите и ще вземем това, което по право ни принадлежи!
Всички генерали скокнаха и започнаха да се прегръщат, радвайки се като малки дечица на шоколад.
20 декември, Градът на Аристотел.
Цялата управа се бе събрала, за да реши съдбата на Сбирнщайн. Носеха се мълви, че викингите са били победени от „конче-вихрогонче“, а Монополи град е под обсадата на „кошера“. Решението, което трябваше да вземат, бе едно от най-трудните в живота им. Знаеха, че ако Монополи град падне, те ще бъдат следващите. Трябваше да се реши на момента каква да бъде съдбата на човечеството. Никой от тези големи умове не осъзнаваше къде са сбъркали и как се стигна дотук. Накрая, след дълги дебати, взеха решение. Сбирнщайн щеше да бъде бомбардиран с атомно оръжие, за да бъде унищожена надигащата се заплаха.
19 декември, някъде из Сбирнщайн.
Кирчо едва се бе измъкнал от обсадата на града. Той осъзнаваше, че шансовете отново да види с очите си нормален човек бяха сведени до нула. В каквато и посока да поемеше, пред него се извисяваха единствено красиви борове, приятно ухаещи на чистота и невинност. След няколкочасов преход из гористата местност се спря внезапно, чувайки далечни измъчени стонове от някакво животно. Промъкна се десетина крачки напред и пред него се разкри странна гледка. Една козичка лежеше безпомощно на поляната, а до нея стоеше запъхтян някакъв странник. Той впери поглед в Кирчо. Доблестният воин положи дясната ръка предпазливо върху дръжката на меча, готов всеки момент да го извади и да прониже врага. Човекът отсреща усети намеренията на противника си и започна да подвиква:
— Недей, моля те! — умоляваше с измъчен глас дребният плешив човечец. — Не ме убивай! Аз съм безобиден, не съм ти враг.
Викингът го изгледа подозрително и попита:
— Кой си ти, страннико? Изглеждаш ми като слуга на крал Асис, така ли е?
— Аз бях в неговия сарай, но никога не съм подкрепял каузата му.
— Какво правиш толкова далеч от териториите му?
— Крал Асис ме наказа за неподчинение. Той ме прати тук в изгнание с тази коза, каза да тренирам с нея за харема му, ако не, ще бъда екзекутиран… — отговори през сълзи малкият човечец, който приличаше на буренце.
— Защо тормозиш клетото животно? Явно кралят е постигнал своето, като те е изпратил тук — остро отсече Кирчо.
— Извинете ме, храбри господине, но грешите. Проклетият професор е сложил чип на козичката, който индикира кога тя е уморена. Но за да не разберат, че ги мамя, аз всеки ден тичам с нея, за да я изморявам. Така не ме закачат от града и аз си живея спокойно тук сред природата.
Кирчо постепенно повярва на чудатите истории на своя събеседник и му разказа за случилото се със сър Джон и царството му. Двамата решиха да търсят заедно късмета си далеч от случващото се тук, взимайки козата с тях. Дон Мадуро — с това име се бе представил клетият човечец — разказа на викинга за една пещера недалеч от тях, в която имало течаща вода и достатъчно риба. Двамата дружно поеха натам.
Навън започна да се смрачава и те знаеха, че в късните часове на деня хищниците излизат на лов. Трябваше да се скрият в пещерата преди залез-слънце. Пътят не бе от най-лесно проходимите. В далечината пред тях изскочиха три мъгляви силуета, които бавно се придвижваха срещу им.
— Амазонки! — възкликна воинът.
— Няма къде да се скрием — рече Мадуро.
— Ще се бием тогава!
Кирчо извади своя меч от ножницата, а неговият приятел — някаква добре оформена тояга като на Донатело от „Костенурките нинджа“. Двамата креснаха дрезгаво и се затичаха към врага. Сблъскаха се е амазонките, избутвайки ги в близките храсти. Не срещнаха съпротива. Дамите бяха в окаян вид, сякаш тъкмо се бяха спасили от разярен лъв. Паднали на земята, две от тях скочиха рязко на крака и застанаха пред третата — червенокоса красива девойка. Едната от тях се изплю в лицето на закръгления човечец и презрително изкрещя:
— Ще стигнете до кралицата ни само след като ни убиете! Ние сме амазонки, ние сме сестри и не се боим от никого!
Кирчо надигна меча над главата си и понечи да разсече девойката от лявата страна на кралицата, но в този момент беше спрян от крясъка на тяхната главнокомандваща:
— Недей, не ги убивай! Ако искаш, убий мен, но тях пощади.
Воинът погледна в очите на жената срещу него. Погледът ѝ беше, от една страна, плах, мил и нежен, а от друга — разярен и властен. Побиха го тръпки. Той усещаше странно трептене, изпълващо дробовете му. Сърцето му подскачаше. Чувстваше се така, сякаш му беше заседнал камък в гърлото. Такива емоции не бе изпитвал никога досега. Свали меча си и го прибра отново в ножницата.