Осветлението беше слабо, но това не попречи на доктора да отиде при санитаря. За негова изненада Стан се беше облегнал на стената до металната врата и беше задрямал. Приближи се до него, помаха с ръка пред лицето му, подбутна го леко, но той не реагира. Явно тази вечер щеше да си спести подкупа. Извади връзката с ключовете и отключи вратата, премина отсреща и я затвори. Искрено се надяваше на връщане санитарят отново да спи, но за всеки случай остави бутилката с алкохол до краката му.
Предпазливо слезе по хлъзгавите стъпала. Посрещна го хладен въздух с мирис на дезинфектант и хлор. От края на стълбището започваше тесен коридор, който впоследствие се разклоняваше в две противоположни посоки. За момент докторът се зачуди накъде да поеме, обаче шестото му чувство го насочи в правилната посока. Някъде от дъното, може би през вентилационна тръба, нахлуваше свеж въздух. Хендри пое натам, за да провери източника. Тръгна по открилия се пред него коридор. Гледката не бе от най-приятните. Стените бяха наскоро боядисани изцяло в тъмнозелен цвят, но въпреки обновлението, по тях все още си личаха следите от нокти и кръв. Таванът бе изцяло пропит от влага и покрит с петна мухъл. От него нагъсто стърчаха несветещи луминесцентни лампи.
Коридорът завършваше с метална врата, която имаше ръждясала решетка, впита в нея подобно ноктите на ястреб в жертвата му. Тази врата също беше заключена. В момента, в който, дрънчейки, започна да търси подходящия ключ, отвътре дочу тихо стенание. Космите по ръцете му настръхнаха за втори път тази вечер и причината за това определено не беше студената септемврийска нощ. Напрегна сетивата си, промуши наполовина фенерчето през решетката и с помощта на меката светлина успя да различи нечий силует. Стенанието продължаваше налудничаво да трепти и да влудява мислите му. В този момент усети кокалести пръсти да се впиват в ръката му, държаща фенерчето. Инстинктивно подскочи и го изпусна на пода. Звукът от тупването на предмета върху бетона го накара да се вцепени. Погледна плахо надолу, въпреки че тъмнината вече беше обзела съзнанието му. За негова радост, фенерчето беше паднало в краката му. Взе го и го насочи към решетката. През нея стърчаха пръсти на човешка ръка. Те бяха окаляни и мръсни, с неестествено дълги и почернели нокти. Инстинктивно му идваше да закрещи, но мисълта, че ще се издаде, го спря. Разумът надделя над паниката и той предположи, че изопнатите пръсти са на тайнствения пациент. Завъртя ключа и отключи вратата. Металната ключалка изщрака като ставите на възрастна жена…
— Кой е тук? — долетя въпрос от тъмното.
Докторът за момент замръзна. Не очакваше на подобно място да има човек, способен да задава нормални въпроси.
— Аз съм Стивън Хендри — рече — и съм доктор тук.
— Доктор… — каза остро затворникът. — Докторите са зли хора и не ги харесвам.
Странникът внезапно се разгневи.
— Махай се, махай се, ти казвам! Тръгни си веднага, инак ще те нараня!
Хендри се уплаши. За миг замлъкна и се почуди как да реагира на чутото. Секунда по-късно притеснението напълно го превзе, когато пациентът отново заговори:
— Доктори… Зли хора, не ги харесвам… а вие кой сте, с каква цел ме посещавате?
Почуди се какво да отговори. Случващото се бе прекалено странно.
— Аз съм Стивън Хендри — отговори отново. — Дойдох тук, за да ти помогна. Може ли да сляза при теб?
— Да ми помогнеш? — беше учуден. — Тук никой не се интересува от мен…
— Никой не се интересуваше от теб, Давид, но вече не е така.
— Знаеш името ми? — отново се зачуди пациентът. — Кой си ти и защо си тук?
Странният пациент промуши глава през процепа. Успя да я извади наполовина.
— Страх ги е да влизат вътре, много ги е страх — повтори с изцъклени очи. Говореше несвързано.
Той се ухили и наяве лъснаха зъбите му, развалени до един.
— Кой се страхува, Давид? Защо?
— Нима не знаеш — докторите — отговори затворникът е цялата прямота на света. — Те са зли хора и аз не ги харесвам. Причиняват ми болка. Мразя ги! — Давид се разгневи, повишавайки тон.
— Добре, тихо! Трябва да бъдем тихи, за да не ни чуят случайно докторите и да ни наранят.
— Ш-ш-шт, тихо, добре… Давид ще бъде послушен.
Докато приказваха, тайнственият пациент внезапно изгуби интерес и се отдръпна от решетката. Докторът на няколко пъти се опита да възобнови разговора, но неуспешно. Нищо друго не му оставаше, освен да се прибере безшумно в стаята си и на следващия ден да опита отново.
Доктор Хендри беше учил, че в основата на лечението на всеки един психично болен е първо да влезеш в главата му, да разбереш страховете му и да вникнеш в неговия начин на мислене. Само така психиатърът можеше да се надява на някакъв шанс да го излекува, а в конкретния случай Хендри желаеше да научи защо Давид бе заключен тук долу като мъченик и изолиран от света.