Психиатрия „Мери Кейт“, Лондон. 7 септември 1972 г., около 17:00 ч.
— Агнес, спри, моля те! — притеснено подвикваше из коридорите на клиниката доктор Хендри. Възрастната санитарка се направи, че не го чува, но всички наоколо знаеха, че не е така.
Докторът се принуди да я настигне и си позволи да я дръпне за рамото. Тя спря и се обърна.
— Оставете ме, докторе! Не желая да разговарям с вас, ще си навлека неприятности. Вие сте нов тук и не знаете как стоят нещата.
— Но моля ви, Агнес, тогава ми ги изяснете! Обещавам да не ви отнема много време — заинати се той.
— Не искам да се намесвам в делата ви.
— Трябва да ви кажа нещо важно и то насаме!
Тя не се впечатли много от чутото.
— Ще дойдете ли с мен?
— Не!
— Името Давид да ви говори нещо?
Тя застина и за секунда-две стоеше като замръзнала, явно размишлявайки над думите на доктора. Не отговори с глас, а само му кимна в отговор, че е съгласна да го придружи.
След няколко минути вече бяха в подземието, запътили се към мястото, където се намираше Давид. Санитарят ги бе пропуснал, без да им задава въпроси. Бързо стигнаха до килията на мъченика. Той все още стоеше вътре, заел същата поза, както и предната нощ, с лиги, капещи от устата и същия изцъклен поглед, взиращ се в нещо невидимо за другите. Санитарката беше в готовност да заплаче.
— Преди две нощи Давид изглеждаше добре. Въпреки че говореше несвързано, поне говореше с мен. Мисля, че някой умишлено му е сторил това. По всичко изглежда, че е натъпкан е медикаменти. Най-вероятно има замесени хора от персонала.
По лицето на санитарката рукнаха сълзи.
— Той не беше луд, опитвах се да му помогна, но се провалих.
— Какво се опитвате да ми кажете, Агнес? Какви тайни криете?
— Намирате се в сериозна опасност, докторе, както, между другото, и аз — заради този разговор, но не мога повече да крия случващото се. Трябва някой да научи за неправдата. Не издържам вече с всичките тези тайни, пронизващи душата ми.
— Ще попия всяка ваша дума и ще докладвам на точните хора.
И тя започна да му разказва.
В началото, когато постъпила в клиниката, всичко било нормално, без проблеми, но дошъл ден, в който доктор Крамник бил назначен от правителството за директор на психиатрията и тогава нещата се променили. Първоначално всичко ѝ изглеждало като случайност, но постепенно осъзнала, че греши. След назначаването на новия директор в клиниката започнали да постъпват хора, които не били с психични отклонения, а здрави граждани, които представлявали пречка за правителството. Всички те били заключвани тук и умишлено подлудявани с медикаменти, за да не пречат на плановете на висшестоящите. Когато се налагало някой да изчезне от улиците на Лондон, но да не бъде убиван, пращали го тук. И така години наред.
Случващото все повече започна да се напасва в съзнанието на доктор Хендри. Вече знаеше истината за това място и кой е главният виновник за състоянието на пациентите. Но не осъзнаваше каква е връзката на Давид е всичко това.
— Какъв е случаят с Давид? И защо е заключен отделно от другите и всички тук се правят, че не знаят за съществуването му?
Зениците на Агнес се разшириха от страх. Тя много добре знаеше какво е станало с него.
— Той беше отстранен — поде тя. — Давид е предишният директор на психиатрията и не бе съгласен с назначаването на доктор Крамник за такъв. Беше чел досието му и знаеше, че той не е тук, за да помага на болните, а само от лични интереси. Явно някой отгоре е решил, че повече няма нужда от него, затова го затвориха в подземното крило. Единствен от другите само директор Крамник го посещаваше. Явно с годините доктор Фоубърг наистина полудя в тази тъмница.
— Кой е доктор Фоубърг? — прекъсна я Хендри.
— Това е Давид. Всъщност истинското му име е Джонатан Фоубърг. Името Давид му беше дадено, след като бе заключен тук. Всички пациенти носят измислени имена, за да няма опасност някой ден това да им напомни кои са.
— Но защо толкова години никой не се е осмелил да се опълчи срещу Крамник? Защо сте си мълчали?
— Всъщност доктор Фоубърг се опълчи, но виждате докъде го доведе това. И на кого да кажем, след като правителството стои зад този проект? Всички ние също сме затворници на собствената си съвест и това ни разяжда вътрешно, но знаем, че ако се опитаме да се противопоставим, ще пострадаме — не само ние, а и близките ни.
— Аз няма да си мълча, Агнес. Вярвам, че правдата ще възтържествува.
— Пазете се, докторе, и ни отървете от тази зла участ.
— Вие също се пазете, Агнес. Благодаря Ви за смелостта да споделите с мен всичко това.