— Не! Кой е той?
— Вие…
— Оставете ме на мира! Вие сте убийци! Похитихте Агнес. Клетата санитарка се страхуваше от вас, но накрая се осмели да говори с мен и да ми разкаже за всичко, което сте сторили тук, и накрая за благодарност висна на въжето. Разказа ми за неправдата в клиниката. Каквото и да ми сторите, вече съм задвижил контактите си и ще бъдете наказани за деянията си. Вие не сте хора, вие сте чудовища!
— Лорд Рътридж, вие страдате от сериозна психическа болест. Всичко, което ни разказахте, не съществува в реалния свят, а само във вашата измислена реалност.
— Глупости. Първо, не съм никакъв лорд, аз съм доктор Стивън Хендри, а вие се опитвате да ме заблудите и да ме изкарате луд. По същия начин сте отстранили и Давид, тайнствения пациент. Не си мислете, че не знам кой е той — бившият директор, да, точно така — доктор Джонатан Фоубърг. Всичките данни за това, което правите тук, са изпратени на точните хора. Скоро ще ви открият и ще ви накажат за деянията ви.
Директор Крамник сведе глава. По всичко личеше, че се чувстваше безпомощен или по-точно разочарован. Отдръпна се от пациента и се обърна към другия мъж е бяла престилка в помещението.
— Доктор Мърфис, ще трябва да се обадите на близките на лорд Рътридж и да им съобщите, че той се нуждае от още време. Кажете им, че лечението е неуспешно и ще пробваме други методи.
— Слушам ви, доктор Крамник. Още сега ще се свържа с тях.
Директорът погледна отново към камерата и съобщи с равен глас:
— До този момент пациент 49 не се е повлиял от досегашното лечение. Дата: 7 септември 1972 година, лечението, приложено върху пациент 49, е неуспешно.
Той даде нареждане на сестрата да бие успокоително на пациента и да го заведе в стаята му, докато с дясната си ръка нервно мачкаше лист хартия. А в замаяната глава на доктор Хендри, или, както го наричаха — лорд Рътридж, се луташе безпомощно един ужасяващ въпрос: каква част от всичко това бе истина и каква — постановка на психотичното му съзнание?…
Сблъсък в Амазония
Шумът от двигателя на хеликоптера пронизваше ушите им. Заедно е дъждовното време това допълнително засилваше безпокойството на отряда. Войниците се бяха наместили в търбуха на металния звяр и чакаха напрегнато пристигането на указаното място. Командирът на взвода седеше от едната страна сам, плътно прилепен до вътрешната стена на „раптора“, а срещу него бяха останалите четирима от елитната бригада за тайни мисии. Пилотът също беше част от екипа, но той управляваше вертолета и нямаше как да се включи в дискусията на другарите си.
Сержант Кристофър Стейн реши да преговори мисията с другите бойци:
— Както знаете, господа и Елис — той погледна към единствената жена на борда, — ние сме специален отряд за бързо реагиране, изпращан само на суперсекретни мисии. Щом пътуваме над джунглите на Южна Америка, това означава, че ситуацията е излязла извън контрол. Видяхте, че бяхме мобилизирани за съвсем кратко време. Сега ще ви разясня задачите и ще преговорим какви действия ще предприемем.
— Шефе, знае ли се какво се е случило там и защо ни пращат? — попита едър мускулест мъжага, облечен в тъмнозелена камуфлажна униформа и високи гумирани кубинки. Под дясната му ръка лежеше сива каска с визьор за нощно виждане. На врата му висеше метална плочка с името — Бишъп. Той бе гордостта на екипа — „тежката артилерия“, която винаги се включваше, когато нещата станеха наистина напечени.
— Животно, ама много си прост, човече — намеси се войникът до него, носещ името Гюнтер. Той беше облечен в същите дрехи, но бойното му снаряжение бе различно. За разлика от Бишъп, който се бе запасил с два ловни ножа — по един на всеки глезен — и бе прикрепил около кръста два пистолета тип Зиг Зауер модел P226, огромен автомат M249 със сто патрона в пълнител и патрондаш с петстотин допълнителни, Гюнтер разчиташе само на един боен нож, както всички останали, пистолет тип Валтер P22 е двайсет патрона в пълнителя и Барет XM109, 50-и калибър — най-новата снайперистка пушка в армията. Той бе заместник на сержанта и снайперист на отряда.
— Ти пък какво се месиш! — изгрухтя, вбесен, Животното. Физиономията му приличаше на разгневен глиган. Неслучайно му бяха сложили този прякор.
— Мъже! — пребели очи Елис. Тя беше с късо подстригана черна коса и красиви черти. Въпреки че имаше над пет години стаж в специалния отряд на сержант Стейн, Амазонката, както я наричаха бойните ѝ другари, поддържаше безупречно външния си вид. Тя се придържаше към изцяло „мъжките“ оръжия, ако могат така да се нарекат, и не се разделяше с трите си пистолета Колт 17-ки и любимата си помпа Мозберг — автоматична едноцевка с осем патрона в тубусен пълнител. Сигурно някъде в раницата си имаше поне десетина кутии с патрони за оръжията.